Политиката съсипва моралните добродетели на нацията

При толкова корист, при толкова некадърност чудно ли е, че политическата държава превърна страната ни в най-бедната държава на Европейския съюз?

Никола Инджов е сред най-популярните творци в родната литература. Той е поет, писател, публицист и преводач. Има издадени над 40 книги. Работил е и като дипломат. Лауреат е на 10 големи национални и международни литературни награди. Носител е на най-високия държавен орден за принос в културата – “Кирил и Методий” с огърлие. Академика БГ го потърси за интервю във връзка с идеята му за смяна на химна.

– Г-н Инджов, издигнахте идеята за смяна на химна. Защо според Вас «Върви, народе възродени…» е по-добрият вариант?

– Нека най-напред да припомня текста, който публикувах във вашия блог във виртуалното пространство:
България – Държавата на духа, създадена от Първоучителите Кирил и Методий, е единствената наша държава, устояла на насилствени владичества, враждебни нашествия, световни войни.
България – Държавата на духа, олицетворява културното превъзходство като израз на свобода и вгражда в разума на българския народ култури, религии и езици от отечествените постранства.
България – Държавата на духа, съществува като несъкрушима родина и има свой величествен химн!
Без съмнение, този химн е „Върви, народе възродени” с текста на поета Стоян Михайловски и с мелодията на композитора Панайот Пипков, надживял официалните символни песнопения на три досегашни български царства и една република.
Ето този химн в примерен вариант, познат ни от редица ансамблови изпълнения:
«Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовност – тази сила нова,
съдбата си ти поднови!
Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!»
Тъй солунските двама братя
насърчваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!
България остана вярна
на достославний тоз завет –
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет…
Бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Не е ли време за химн, който възвисява народ и държава, сплотява поколенията, закриля трудолюбието и ученолюбието?
Химн за всеки един и за всички заедно?
Време е!
– Как може да се реализира този замисъл, какви стъпки трябва да се предприемат?
– Това е една идея, която едновременно се оказа разбрана, недоразбрана и криворазбрана. Но така или иначе, Държавата на духа съществува и аз виждам, че съпротивата не е срещу моята идея за друг химн, а именно срещу българската Държава на духа. Днес, колкото и необяснимо за здравия разум, колкото и неприемливо за традиционния морал, срещу нашата Държава на духа коварно действа нашата политическа държава. Да, винаги е имало, има и ще има нравствена несъвместимост между културата и властта, но това противоречие понастоящем е изпълнено с невиждан цинизъм от страна на управляващите, с недалновидно отношение към интелектуалния зародиш у грядущите поколения. Днес съвършено ясно проличава, че докато културата е предназначена да възвисява и изгражда личността, политиката унищожава съзидателните способности и съсипва моралните добродетели на нацията. Политическата държава официализира като хора на житейския успех кредитни милионери, ненаситни приватизатори, корумпирани сановници от всякакъв ранг, гузни новобогаташи от всякакви фондации. Създава псевдоинтелектуален елит от шоумени, чалгаджии, подражатели и направо плагиати на чуждестранни образци в киното, театъра, телевизията. Налага чрез фалшифицирани избори кметове и министри с повдигнати срещу тях съдебни дела за присвояване „в особено големи размери“. В администрацията се подвизават мошеници на всички равнища, публично известни са така наречените «калинки». При толкова корист, при толкова некадърност чудно ли е, че политическата държава превърна страната ни в най-бедната държава на Европейския съюз?
Естествено, има и несъгласни с идеята. Неколцина се възползваха от възможността да изкажат своето мнение във форума на самата петиция. Направиха го анонимно, което ме лишава от възможността да вляза в дискусия с тях.

– От една страна, България наистина е страна на духа. От друга обаче все по-често говорим за бездуховност, за опростачване на нацията. Къде е истината?
– Не, не говорим за това, за което питате. Няма смисъл да търсим единствена истина, ако не посочим някои от причините за опростачването. Например поразителна неграмотност, която блика от телевизионните екрани. Само около възпоменанията за обесването на Васил Левски бяха изречени непостижими за нормалния човек простотии. Чух, че на бесилото Апостолът на българската свобода „настоявал за чиста и свята република”; че някой отрязал кичур от косата му, за да „бъде запазен в бъдещия музей”; че „народът е сред следовниците на Левски от едноименния футболен отбор”…
Неописуеми са грешните произношения на световни и национални топоними чрез гласовете в кадър и зад кадър на нашенските телевизии. Там господства махленски и кръчмарски говор с изрази от рода на «Страхотно хубаво!» , «Ужасно красиво!», «Съвсем невероятно!» «Направо легендарно!»… Да не би пък тази вопиеща речева оскъдица не порази председателя на Съвета за електронни меди (СЕМ), който си подава оставката, защото шест години не е могъл да наложи чистото българско слово в националния ефир? Вярно, той намери друг предлог да извърши самоотвержения си геройски акт и подаде оставка цял един месец преди изтичането на мандата му! Месец, през който папийонката на този човек като мартеничка минава по всички екрани, а той гордо премълчава прословути телевизионни провали по време управлението му – например «Голямото четене», и «Ръкописът», реализирани не без негово лично участие. Не говоря и за цензурата в БНТ, прилагана спрямо «т. н. леви интелектуалци» – негов израз от обясненията за оставката. Цензура, заради която реалния живот на няколко поколения българи остава извън информацията за всекидневните събития. Телевизионните легионери не обръщат камери и не отварят студия за хора, които не подскачат и не крещят срещу своя собствен предишен живот на строители на България. Не че не се интересуват, напротив, понеже се интересуват, не им позволяват да споделят безценен жизнен опит и горчивите си поуки от т.н. „преход”. Най-заглушавани са антифашистите. Именно над гласовете на българските антифашисти е наложена безкомпромисна цензура.

– Четенето е в основата на интелекта. Как да накараме децата да четат повече?
– Долавям, че новосформирания ръководен екип в Министерството на образованието има добри идеи за съчетаване на световни педагогически тенденции с нашето традиционно възрожденското начало. Това е общо дело на активните поколения, нека пресътворяваме в реалния живот заветния надпис на старото училище в Котел – «Помогни ми да те възвися». Тук искам да отбележа активната дейност на обновяващия се Съюз на българските писатели. Имам известно участие в съставянето и издаването на христоматията «Отечество и свобода», предназначена като учебно пособие за началното и средното образование. Подбрани са класически образци от литературното наследство. Изданието ще има и електронен вариант.
– Разкажете на нашите читатели малко повече за последната си книга.
– Това са три книги, с които бе отбелязана моята осемдесетгодишнина – стихосбирките «Вятърничав скитник» и «Едни и същи думи» – избрани стскихотворения, и романът «Душа на друг човек» – последната ми засега нова книга, удостоена със съвместната награда на БАН, столична община и ИК «Захарий Стоянов». Та за този роман искам да кажа, че по стечение на житейски обстоятелства аз съм свидетел на насилственото отвеждане на евреите от град Гюмюрджина (днес Комотини, Беломорска Тракия) към нацистките концлагери. Цял живот е в ума ми преживяното тогава. Трудно ми е да преразказвам написаното в мои книги, но ето накратко сюжета. Българи от Гюмюрджина, сред които мои родственици, членове на немногоизвестния КСТ (Комитет за свободата на Тракия), успяват да отведат и да укрият десетина еврейски деца в селото на моя род. Там им дават запазените кръщелни свидетелства на деца-българчета, избити от турския башибозук през есента на 1913 година – и така с нови имена спасените от екстрадиция продължават живота си в различни исторически епизоди от времето на Втората световна война. Това е документално начало на художествено повествование с допустими отклонения от реалните преживелици на героите. Израелският адвокат от български произход Моше Алони, инициатор на идеята за удостояване на Българската православна църква с Нобелова награда за мир именно заради спасяването на евреите, предложи моя роман да бъде включен в архивите на Музея на Холокоста в Тел Авив. Между впрочем, самият той има сходна орис с моите герои. Този роман е включен и в архивните масиви на програмата „Памет”, развиваща се под егидата на Историческия музей – Русе.
-Ще ни разкриете ли какво пишете в момента?
– Имам доста замисли, въобще не мисля, дали ще ми стигне живот. Освен това не оставям без внимание моята идея за смяна на химна. Впрочем, тя бе подкрепена и от хора с друга националност, такъв е черногорският писател Веселин Ракчевич – известен познавач на делото на Кирил и Методий и на общославянската култура. Приканвам отново и отново желаещите да подпишат петицията да го направят на сайта Петиция 134961. Кликнете върху тази сигнатура и следвайте указанията, много е лесно.

Въпросите зададе Евелина Гечева

Снимка: Личен архив