Николай Милчев: В часовете по литература трябва да се чете

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ е роден през 1958 година. Родът му е от Гложене и Голяма Брестница. Завършил е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Автор на поетически книги, между които “Пейзажи с Лолита”, „Петел от малинов пейзаж”, „Само рисунки, „Тънък дъжд”. Носител на национални литературни награди. Негови стихове са превеждани в чужбина. Работи като учител по български език и литература в 105 СОУ – гр. София. Последната му стихосбирка- „Прелъст и светогорски стихотворения”, е посветена на пътуването му до Света гора Атонска.

– Г-н Милчев, какво според Вас трябва да се промени в обучението по български език и литература?
– Ще се огранича в отговора си само до литературата. Трябва да се промени мисленето за литературата и за това, каква роля има тя за ученика. Погледнато прагматично – в това материално време – ползата от литературата е никаква. Нещо повече – българската класическа литература би могла да „навреди” на успешната кариера. На какво ни учи българската класика? – Обичайте България – с това няма да направиш кариера нито в Европа, нито в света. Бъдете добри хора, бъдете честни – и от това няма да излезе нищо добро за човека. Бъдете търпеливи и ще успеете – нима търпението не е порок? И така нататък, и така нататък – примерите са много. Какво ни остава – да заложим само и единствено на човешката душа. И то не днес – днес е изгубено, а за далечното бъдеще. Трябва да се осъзнае, че преди да възпитава, литературата трябва да лекува. Да лекува и да съживява човешката душа – да я съживява за красивото, за дълбокото и за хуманното. И още нещо много важно – трябва да се знае, че литературата не повтаря живота, а е съвършено различен свят. Свят на фантазия и измислици, които достигат понякога границата на Вселената. Литературата пренася през времето, а не те подготвя за времето, в което живееш. Тя дава шанс на различни и нови същества в човека, а не го учи още от детската градина, че е добре да си мие зъбите и да си чисти ушите. Литературата не е приложен инструмент, а божие дихание. И сега ще кажа нещо много страшно. Литературата е разочарование – от това, че описаното в нея не съществува. И че ние – реалноте хора, не съществуваме в нея. Когато се осъзнае това, трябва да се тръгне стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър, буква по буква, метафора по метафора, идея по идея.

– Вярно ли е твърдението, че учениците все по-малко четат?
– Не е вярно това твърдение. Истината е, че учениците не четат изобщо. За тях четенето е усилие, което не могат да си позволят. То е мъка и притеснение. Те искат не графична знакова система, а визуализация, образи, прости формули. И живот в три варианта. Те искат не текст, а комикс, не образ, а движение, не диалог и не психология, а звуци и повърхности. И затова го казвам ясно – в часовете по литература трябва да се чете! Да се четат части от произведения, цели произведения. Да се чете и да се говори за прочетеното. Да се чете и да се анализира не на базата на личния опит на учениците, а на базана на натрупванията, на критическата мисъл, на изследванията по тези въпроси. На учениците трябва да им е трудно, трябва да се измъчват, за да достигнат до сърцевината на произведението. Трябва да преписват текстове, да ги учат наизуст. Вече чувам гласове – така ще бъдат отблъснати от литературата. А нима с това, което правим досега, ги привличаме към литературата?
Покойният писател Стефан Дичев ми е разказвал, че преди да се отдаде на писателски труд е преписал на ръка „Война и мир” на Толстой. Цели класове трябва да преписват на ръка Житието на Софроний например и поезията на Ботев. На ръка, за да вкусят и буквата, и текста, и смисъла. Е, честно казано – чак за смисъла – не знам. То е по-скоро мечта.
– Намирате ли за успешен модела на зрелостните изпити?
– Не, не го намирам за успешен. Моделът на зрелостните изпити е като съчинение, което ние сме преписали от друг ученик, от други модели. Абсурдно е сложността на българския език и литература да се обхваща от 4 варианта отговори – А, Б, В, Г. Няма друга държава в света, в която положителната оценка (среден 3) да е постигната, когато от сто точки си изкарал 23. Горе долу – една пета от образователния минимум е достатъчна, за да си „успял” на матурата. Въведохме матурите в тоя вид, за да се издокараме на Запада, а ги оценяваме така, за да са доволни родителите. И не на последно място – за да се пълнят ВУЗ-овете с така наречени студенти.

– Допада ли Ви идеята повече учители да се включват в писането на учебници?
– Самият факт, че си учител или професор, не значи, че трябва да пишеш учебник. Често пъти професорите си преписват в учебниците дисертациите, а пък учителите слизат на ниво, което не е приемливо. Мисля, че не трябва да се гледа дали професор или учител пише учебника, а дали може да напише учебник. Сега учебниците са скучни и нечетивни. Нужни са много повече факти от живота на писателите, повече илюстративен материал, повече връзки с с другите изкуства. Учебниците трябва да приличат на своеобразни „музеи” на литературата. Учебникът трябва да бъде само един от инструментите, а не цялото въоръжение. И в тези учебници главното, което трябва да се изисква от учениците, е: „Прочетете, прочетете, прочетете!”
– Освен преподавател по литература Вие сте и утвърден поет. Как изглежда времето, в което живеем, през очите на поета?
– Времето изглежда студено. Без реални изгледи за скорошно затопляне. Радваме се на свобода, която мислим и произнасяме само вътре в себе си. Говорим каквото искаме, защото често пъти не мислим какво говорим. А когато мислим – не говорим, а шушнем и шептим. Най-важната част от дома ни е фризерът, защото там нищо не се променя с месеци – студено и спокойно. Така наречената демокрация от същност се превърна в процедура и то – в манипулирана процедура. Примерите за корупция са толкова фрапиращи, че съзнанието ги изключва, защото иначе не би издържало. Цинизмът е толкова голям, че започваш да се радваш, ако го осъзнаваш. И какво следва след всичко това? – Откъслечни викове и нищо. Абсолютно нищо. Най-голямата ми болка е, че видях как Родината абортира своите надежди. Много аборти и малко зачатия.
– Имате ли ученици, които пишат поезия? Как работите с деца, които пишат?
– Имах преди години, водих кръжок, направих школа, но това беше доста отдавна. Помагах на учениците да се осъзнаят и освестят за литературата, показвах им първите пътечки – „Славейче”, „Родна реч”, водех ги на премиери, на литературни четения. Най-важното, което правех, е да ги уча да не вярват на това, което се хвали официално и се представя за единствено, а на онова, което е оцеляло, носило упование и естетическа наслада. Смисълът от моите усилия тогава беше да не се отчаят, като гледат какво се случва в литературата. Може би съм предпазил някои от тях от експерименти, които биха ги забавили. Но всичко това беше доста отдавна.
– Разкажете ни за последната си издадена книга. Подготвяте ли нова?
– Последната ми книга се казва „Прелъст и светогорски стихотворения”. Тя се появи като дух и усещане след мое посещение в Света гора атонска. Съдържа 15 стихотворения, които носят моето стъписване, учудване и възхита пред различния свят на Зограф, на Хилендар и на Света гора. Искам да добавя нещо много важно – тя е писана не от мен, а от човека, който се върна тогава от Света гора. Книгата имаше своите премиери в София, Пловдив, Прага. Есента предстои премиера на книгата в САЩ.
Подготвил съм и ръкопис на нова книга – с любовни стихотворения. И работно заглавие „Ти и котките следобед”.
– Като човек на словото как ви звучат промените в българския език, не стана ли речта ни по-груба, а мисълта – по-повърхностна?
– Промени в езика е имало и ще има винаги. През различни периоди от историята на България в езика ни е навлизала лексика от гръцки, латински, турски, руски, немски и т.н. Сега въпросът е дали англо-саксонското ще надделее съвсем. Дали езикът ни от витален ще стане прагматичен, еднозначен, цифров и технически. За мен не е толкова важно езикът да е точен. Искам да е сладък. Защото мисълта продължава и след думата и оттеква много дълго след нея. Езикът е важен не толкова със своето ядро, колкото със своята периферия. Колкото по-граничен и многопластов език, толкова по-добре. Преди човекът задаваше езика, сега машината задава езика. Преди го правеха песента и текстът, сега го прави техниката. Няма как това да ме радва. Но други вероятно са във възторг. Ценен е не сложният, а дълбокият език.
– Смятате ли, че инициативите, свързани с насърчаване на четенето, са ефективни? Изобщо, може ли четенето да се насърчава публично или според Вас е нещо лично, интимно и домашно?
– Подкрепям всичко, което се нарича четене, което пробужда желание за четене. Общественото четене е важно, но личното четене е съдбовно. Четенето ред по ред, изречение по изречение. Личното четене трябва да е изречение с паузи. И с пространства на мисълта в паузите.

-Как би изглеждал Вашият списък с книги, които искате да прочетете, а не успявате до момента?
– Прочел съм много книги и почти всички от тях не съм УСПЯЛ да прочета. Да УСПЕЕШ да прочетеш нещо, значи да го поемеш в себе си, да го изболееш, израдваш, усетиш и съхраниш. Искам да успея пак да прочета няколко книги: „Антихрист” на Емилиян Станев, „Цената на златото” на Генчо Стоев, „Хитър Петър” на Георги Марковски. И след всичко това – „Игра на стъклени перли” на Херман Хесе. И съвсем след всичко и последно – „Старопланински легенди” на Йовков и „Планински вечери” на Асен Разцветников. И после още книги. И после – пак книги.

Въпросите зададе: Евелина Гечева

Снимка: Личен архив