Моят Ботев

22 май, 2016 12:32 | Моят Ботев | Няма коментари

Когато е тъжно, когато боли, когато въздухът не стига, имаш нужда от някого или от нещо. От човек, с когото да поговориш, от думи, които да стоплят душата ти, от нежна музика или любима книга.

Когато близките са далеч от теб, приятелите не те разбират, самотен си, аз се чувствам най-добре с него, с неговите стихове, препрочитани за кой ли път, с неговите мисли за живота и смъртта, за свободата и робството, за любовта. Отварям оръфаната стихосбирка, предавана от поколение на поколение, и се потапям в неговия свят, светът на Ботев.

Говоря с теб, поете! И ето:

„ Настане вечер- месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен:

гора зашуми, вятър повее” ,

А ние с теб говорим ли, говорим за „майце си”, за „моето първо либе” , за „мойте братя”.

Но наистина божествено вдъхновена е твоята поезия, в която любовта към българина и неговата свобода е на първо място. Ти, поете, силно любиш и мразиш! Обичаш до лудост народа си, страдаш за робската му съдба, ненавиждаш и мразиш всички, предали надеждата за свобода:

„Тежко, брате, се живее

Между глупци неразбрани”

И си тъжен, когато:

….. „Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила” .

Тъгувам с теб, плача с теб, говоря с теб, поете! И знам, че ти ще пребъдеш в нашите сърца, Чавдар войвода ще вижее вечно в сърцата на истинските българи:

„ Я надуй, дядо, кавала,

След теб да викна- запея” ,

че „ Тоз, който падне в бой за свобода- Той не умира: него жалеят земя е небо, звяр и природа и певци песни за него пеят.

Затварям книжкатa, а на душата ми е хубаво, свободно. Срещата ми с теб, поете, е като среща с любовта, с надеждата, с вярата. Благодаря ти, мой Ботев!

Христо Стоянов