Моят Ботев

22 май, 2016 13:10 | Моят Ботев | Няма коментари

Христо Ботев е български революционер и поет, превзел сърцето ми още в крехка възраст.

Бях много, много малка. Баба ме пазеше и ми разказваше историята на всяка книга в своята библиотека. Имаше наистина много книги: българска, руска, немска и изобщо каква ли не литература.

Най-голямата книга, в която баба ми оставяше по два лева „за, когато порасна”, беше Библията. Тя беше царицата на книгите- черна със златисто. Изискина и величествена, строена в началото на всичко. Но не тя беше тази, която ме впечатляваше.

В дъното на един от шкафовете, без собствено място, стоеше една едва забележима заради тъмните си корици малка книжка. Колко ли пъти попитах за нея, но чувах само „Малка си още”…

Тези думи само ме предизвикваха и едва чаках да „порасна”, за да се озове в ръцете ми. Какво ли имаше там?

Наближаваше началото на първи клас, когато се докоснах до първата си малка голяма мечта – книжката от далечния рафт. Отворих. Разгледах. Нищо. Непознати неща. Букви… Ами какво ще правиш сега, Габи?

Естествено моята непримирима личност се зае веднага с работа по книгата. Стиховете явно ми се видяха кратки и ги дообогатих… с драсканици.

И тогава отнова прибраха малката ми мечта. Мислите ми обаче, все бяха там.

Скоро пак я получих, срещу обещанието, че нищо, оставящо следи няма да докосва страниците и.

Тогава чух от баба музиката на душата ми : „Жив е той, жив е…”. Магия, страст, страх, безпомощност и какво ли още не изпита детският ми свят. Защо лежи сам там? Вълците ще го изядат ли? Какви са тези митични самодиви? Как да му помогна?

Не получих отговор на всички тези въпроси, но магията малко по малко ме завладя и преди да се усетя, вече сама си четях „Хаджи Димитър”, от много скоро го и рецитирах от хълма,от който петелът пееше сутрин, за да ни буди.

Тази малка книжка бе моята огромна сила. С нея овладях четенето. Разлиствах белите и тънки странички всеки ден и откривах нова магия сред тях. С нея пораснах, не бях вече малка. Сбъднах малката си мечта – да я взема в ръцете си. Осъзнах защо е нямала място сред книгите – защото е чакала мен. Моите криви драсканици (донякъде приличащи на букви) стояха редом до великите незабравими слова на моя Ботев!

А днес, вече голямя, на всеки втори юни се изправям гордо сред забързаната в ежедневието си тълпа, за да почета паметта на Христо Ботев, умрял за България и научил ме да чета.

Понякога сядам кротко срещу планината, рецитирам си „Хаджди Димитър” и с поглед търся духът на Караджата, споменат в стихотворението, на Христо Ботев, показал ми магията, и на моята баба, която ми беше обещала да пази тази книжка за децата ми, но уви не и стигнаха силите.

Никога няма да забравя как се научих да чета. Един ден и моето дете ще се научи по този начин. Не от компютър, не от телефон, а от моя Ботев!

Габриела Валентинова

Студент в СУ „Климент Охридски”