Моят Ботев

А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата,
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,

че днес дори в музея няма мелници(…)

Седя в бялата стая, слушайки как Тангра вплитат в песента си името на испанския рицар, образ на идеалите – такива чисти, по детски невинни и наивни, слънчеви, неосъществими идеи. Слушам текста на Чочо Владовски и усещам тръпката по кожата си, всяка пора поема хладния въздух, процеждащ се през открехнатия прозорец на общежитието. Косъмчетата по ръката ми реагираха на емоцията. Мозъкът ми възбуди всяко сетиво, което природата ми бе дала… Затова затворих очи и оставих чуеството да ме завладее.

*************************************************************************

„Ботйов! Акотинаправиштованещо, знай, чевсичкотообаяние, коетоспечели с подвигасищегозагубиш!“

Проклетник! Дори и ранен беше прав и мислеше по-трезво от мен. Вгледах се назад. Дадох на ума си секунда, за да го успокоя и да открия най-правилното решение.

От уста на уста се разнасяше слухът, че сме лъвове, че сме безсмъртни, водачи… Как аз успях да ги накарам да повярват в мен! Аз сам не си вярвам! Борбата на страха и смелостта, смелостта, която очите на четата ми втълпява, започва да ме разкъсва отвътре. В спомените си виждах десетки момчета, другари, потънали в кърви; барутът се бе пропил във всякак част от съществуването ми. Борбата сега е единственото истинско нещо в живота ми, борбата за ценните неща – свобода, любовта към отечеството, жена ми, детето ми, за сбъдването на „Моята молитва“.

Докъде ще стигна? Всички очи, които бях повел към гибел, чиито пламък бе угаснал, заради едно мое недообмислено решение. Трудно е. Не, не се оплаквам. Прост факт. Аз бях водач, аз бях този, който изкара младите кьосета от топлите постели, карах ги да жадуват кръв, насъсквах ги срещу други човешки същества, обещавах им свобода… Свобода! Най-великият идеал, съществувал някога. С всяка следваща битка и всеки куршум, попаднал в черното вражеско сърце, трябваше да я чувствам по-близка, по-обичана, гореща да пари сърцето ми. А как така се случваше,че все повече я ненавиждах. Ненавиждах себе си! Заради човека, който бях. Водачът – този на когото вярваха, когото обичаха, той ги убиваше със всяко свое решение. И се мразеше, защото обичаше тях и мъжете, в които се превърнаха. Моите другари. „Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си.“
„Благодаряви, приятели, задоверието, коетоимахтекъммене и залюбовта, коятопоказахтекъммоетопоробеноотечество. Отстрананасичкатачетавипринасямнай-дълбокотосипочитание.“

***********************************************************************

Здравей, Ботев на XXI век. Спря ли да се съмняваш в себе си и да се упрекваш за всяка грешка!? И ти ли като Дон Кихот си тръгнал да гониш неосъществим идеал!

Сарказмът попари всичко в мен. Свих се при мисълта за тази велика личност, която е убедила стотици да и повярват и да я последват към смъртта. Какво е нужно, за да си лидер, да си Ботев? Той не е бил господар, карал е хората да вярват и да се надяват. Нужна е особен вид сила и разум, за да накараш хората да те следват – не такава, която те прави велик, която доказва, че си безстрашен, а сила, която кара другите да се чувстват така. Да извлечеш най-доброто от човека срещу теб. Както дон Кихот граби от Санчо и Санчо се учи от другаря си. Както будителите не са доказвали собствените си добродетели, а са уверявали заспалите селяни, че могат да бъдат нещо повече, да открият светлина в сивите си души. Нужда е сила, която да извиси човешкия дух високо, над обикновените низости, но близка до човешкото сърце, за да може то да я разбере и да я приеме лесно, естествено, като своя.

Кой е Ботев днес. Който е бил и преди. Който винаги ще остане. Той е просто човек, недейте го идеализира. Защо? Всичко, което е писал, всяка дума, която е казал ни показва, че е човек, че ние можем да бъдем като него. Силата му не е нито безстрашието, нито някаква непонятна божественост, а непоклатимостта му пред вътрешните дилеми. Сила е да стегнеш сърцето си със скоба, да не му позволиш да се пръсне от любовта към идеала, за който се бориш, семейството, което изоставяш, другарите, които обричаш на нерадостно настояще и смътно бъдеще. Сила е да убеждаваш другите, че тази дълбоко сподавена болка е поносима и да го доказваш с всеки изгрев. Ботев не е понятие за определяне или икона, за която да си спомняме и пред която да се кланяме – той е чувство, което докосва струните на човешкото сърце и ни кара да се борим със страха и да ставаме сутрин. Защото знаем, че и други са успявали.

Как бих искала да има един идеал толкаво изчистен, колкото тогавашния – „Свобода за Родината“. Днешните борби са толкова по-сложни, много по-морални и философски. Границите на личната облага и чуждото благополучие са много по-размити и предразполагащи за правене на грешен избор. Днес си купуваш диплома по медицина, подкупваш професора и след 10 години убиваш човек. Като студен по Медицина съм болезнено наясно, че едно колебание, един грешен избор, една объркана доза, отнема детето от майката, любимият от любимата, разрушава семейства и срива бъдещето на човека. На мен чувството Ботев ми е нужно, за да продължавам да парирам паниката, която ме обзема, мислейки си за тези все още невзети решения. Моят Ботев вътрешно се разяжда от несигурност, самобичува се за всеки пропуск и грешка, осъзнава, че вече е отговорен не само за собствената си съдба. Моят Ботев с твърдите очи, дълбоки като есенната букова гора, навяващи спомени за болка, но обещаващи радост. Моят Ботев, лъжещ ме, че няма да погубвам, а ще спасявам животи. Той ме кара да очаквам непознатото, да тръпна от нетърпение за следващата борба. Моят Ботев, гледащ към тези, за чиито живот е отговорен, дори в последните минути на своя собствен. Моят Ботев – аз лекар!

Гергана Руменова Белчева
Студен по Медицина, II курс
Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“, Варна