
Росен К. Стоянов е доктор по политология и редовен доцент в департамент Масови комуникации на Нов български университет, с над 15 годишен административен, академичен и практически опит в сферата на медиите, политическия консултинг и публичните комуникации. От 2012 до 2015 г. е декан на Магистърски факултет на НБУ, автор е на образователни програми на магистърско и докторско ниво, организатор и ръководител на множество Летни школи по Връзки с обществеността, семинари и публични лекции. Има значителен опит в рекламата и маркетинга като рекламен специалист, мениджър и изпълнителен директор в национални български медиа агенции и медии.
Стоянов е автор на над 40 публикации в областта на социология на медиите, политическите и масовите комуникации, връзките с обществеността и журналистиката. Професионалната му визитка се допълва и от дейности като рецензент, редактор и съставител, както и участие в редица научни съвети и редакционни колегии на научни издания.
Предишни книги на автора са: „Конфликтен дискурс, масмедии и политика“, „Медиа бележки“ и „Комуникационна демокрация“. Научните му интереси са в областите социология на медиите и теория на масовата комуникация.
– Доц. Стоянов, на какво ниво е българското политическо говорене?
– Оптимистично погледнато – на средноевропейско. Със сигурност е в пряка зависимост от политическата култура на онези, които го реализират. Спецификата на този вид говорене или изразяване се състои не само в преднамерената и често парвенюшка, че дори и понякога погрешно употребявана и политически некомпетентна употреба на наизустени идеологеми, термини и понятия. Този вид говорене често се нарича и дискурс – понятие, изпълнено с далеч повече съдържание от простата употреба на думи, пък макар и подредени в логичен порядък.
Кой говори, къде говори, как говори, доколко компетентно и експертно, доколко политически коректно дори, в каква конюнктурна обстановка, към кого се обръща и на кого всъщност говори и т.н., и т.н. – все елементи, задължения, контексти, с които непременно трябва да се съобразява говорещият политик.
Необходима е не само висока лична, политическа и експертна „култура“, но и предварителна подготовка. И то в и с екип.
– Каква е разликата между пропагандата и политическата реклама?
– Най-разбираемо и просто казано в позитивността на посланието. Пропагандата е „императивно-дидактична“ и негативираща еднопосочна комуникация, докато политическата реклама е „информационно-мотивационна“ с претенция за заинтересованост от обратната връзка. Първата претендира да е истина от последна инстанция, докато втората предполага поне възприемане й като дружелюбна и подпомагаща избора ни. Пропагандата ни поставя пред липсата на избор – ясно дефинираща образа на врага и образа на героя, а от своя страна политическата реклама винаги сравнява, изказва предимства, дори и когато негативира опонента, спазва някакви „правила“ на коректността.
– Имат ли българските политици добри PR-акции?
– Винаги когато търсим отговор на този въпрос, трябва да знаем и отговора на въпроса „Кой е техният консултант? Разполагат ли и ако да – кои са членовете на комуникационния им екип?“ В крайна сметка това не може да е едва ли не най-строго и добре пазената „държавна тайна“. Едва тогава може да сме сигурни дали едно действие е дело на нарочна целенасочена предварително обмислена комуникация или просто интуитивност и реакция на самият политик. Едва тогава ще можем и да оценим едни действия като положителни и ефективни дори, а други като некоректни и непрофесионални в комуникационен аспект.
– Кои са основните Ви препоръки към занимаващите се с политически PR?
– Професионализиране на това занимание. Интелектуализиране на усилията. Повече практика и постоянно учене – от всекиго и от всичко. Но макар и опитът често да е най-добрия учител, образованието си остава неизменното и несъмнено условие за ефективност и успешност. В крайна сметка политическите консултанти не бива да се занимават само и единствено с изграждане на имидж, публичност, реклама, писане на речи и други политически комуникационни практики – те са и бранд адвокати, съветници, част от цялостния образ на кандидата, те са част от един екип и обща кауза. Кауза прагматична политически, но и кауза, която в крайна сметка цели работа в посока общото благо. Или поне така би ни се искало на всички.
– Току-що излезе новата Ви книга. За кого е предназначена тя и какво Ви мотивира да я напишете?
– Този текст представлява финализирането на един отдавна замислен и реализиран на друго ниво и с друга цел проект. По стечение на обстоятелствата, най-вече поради административна и професионална ангажираност, дълго време отлагах неговото донаписване и издаване в книжен вариант. Всъщност и поради приоритетното занимание с един друг монографичен труд – „Комуникационна демокрация“, който е вече на пазара от около една година.
Настоящият текст може да се разглежда и като учебник, който е предназначен не само за студенти по политология, комуникации, ПР, журналистика, социология и администрация и управление. Замисълът му е да заинтригува и широк кръг любознателни и любопитни хора, да провокира, колегията и младите учени да продължат в изследването на политическите комуникации, а защо не и да даде една друга гледна точка в интерпретацията на тази толкова злободневна и вълнуваща ни материя.
Въпросите зададе: Евелина Гечева
Снимка: Архив