Проф. Толя Стоицова: Преподаването не е за всеки

Професор Толя Стоицова е доктор на психологическите науки. Професор е по социална и медийна психология. Завършва висше образование в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ със специалности Психология и Английска филология. Специализира в Калифорнийския университет Санта Барбара, в Университета в Линц Австрия; Твенте Университет, Енсхеде, Холандия, Университет в Манхайм, Германия, както и в Университет в Ноксвил, Тенеси, САЩ.

– Професор Стоицова, преподавате в най-големия частен университет у нас – НБУ, както и в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Какви добри практики според Вас биха могли да бъдат пренесени от единия към другия университет и обратно?

– Практиките все повече се изравняват не само в тези два университета, за които ме питате. Те зависят персонално от конкретните преподаватели. Най-общо използваните практики са насочени в две посоки – едната към интерактивното образование, със съществено участие на студентите, другата, към по-голяма прагматика и практика, свързана с реалните условия за работа, след като студентите завършат съответната специалност. За да се осъществи първата насока, е необходима база и академична физическа среда. На първо място става въпрос за техническото оборудване на залите, както и за цялостната физическа среда. НБУ в това отношение може да се похвали, че е доста по-напред от други университети. В моя университет – НБУ, аз просто си взимам ключа и дистанционното за мултимедия, за която и да е зала и влизам в час. Не ми се налага да извършвам несвойствена за дисциплината, която преподавам, работа. За осъществяване на втората насока са необходими добри взаимоотношения най-общо казано с бизнеса, което е генерална политика на конкретния университет. В крайна сметка, опираме до една проста истина, но не лесно осъществима. На студентите у нас са им нужни много добри условия за учене и много добри преподаватели.

– Водите курс по Психология на комуникацията, в тази връзка имат ли българските студенти умението да общуват или и те, както по-голямата част от обществото ни, пренебрегват важността на комуникационния процес?

– Умението за общуване се развива в два аспекта – като природа и като професионализъм. Като природа – това е метафора, зависи от подкултурата на семейството, както и от ученическата среда. Или, общуването е част от т.нар. социално учене. Като професионализъм, може и би следвало да се развива институционално – чрез обучение, специализирани курсове с практическа насоченост или чрез тренингово обучение. И в двата случая, разбира се, не бива да се пренебрегва личната мотивация и най-вече индивидуалните усилия. Благодарение на тях се повишава равнището на комуникативната компетентност. Известно е, че комуникативните компетенции на професионалистите в България са на сравнително ниско ниво и това е голяма пречка за развитието на бизнеса. Как може да се реши този проблем?

– В последните години в България тече полемика по отношение на това кои да са хората, които да пишат учебниците за средно образование. Мнозина намират проблема в това, че университетски преподаватели се занимават с такава дейност. Вие, като автор на учебник по психология, виждате ли проблем с учебниците и къде са неговите корени?

– За мен това е некоректна полемика, както вие я наричате. Учебник може да пише този, който отговаря поне на две основни изисквания. Първо да е разработвал изследователски проблемите, засегнати в програмата за съответния учебник, защото така се е запознал с буквално с море от литература, и второ, да може да пише на езика на съответната възраст – т.е. да представи сложни неща по разбираем за учениците начин. За мен е неразбираема претенцията на част от учителите в българските СОУ, които смятат, че писането на учебници е техен приоритет. Според мен, техният приоритет е да преподават добре по един добър учебник, независимо кой го е написал. Учебникът ми по психология е книгата, която ми донесе много голямо удовлетворение. От една страна, успях да включа тема за комуникацията чрез езика на тялото, в което съм специалист и мисля, че тази проблематика е необходимо да се изучава още в училище, а не в университета. Факт е, че след моя учебник и другите автори включиха тази тема в своите учебници. И второ, има ли по-добра причина за удовлетвореност от тази, да ми се обадят лично ученици, родители, че и баби и дядовци на ученици, които са прочели учебника ми и са вдъхновени от това, което научили.

– Преподавали сте и в чужди университети, коя е най-открояващата се разлика между българските студенти и американските им колеги и на какво според Вас се дължи тя?

– Две са разликите. Едната е, че българските студенти масово имат по-добри способности за обучение.При американските има такива не малко студенти, но българските са доста повече. Това е добрата новина. Лошата е, че една част от нашите студенти не са вътрешно мотивирани за учене и като че ли ги интересува само взимането на диплома. Американските студенти знаят защо учат – за знания, и затова полагат сериозни усилия.

– Когато преподавахте в САЩ, чувствали ли сте отношение на приемственост от колегите и студентите там или напротив?

– Естествено, да. На приемствеността се залага. Колкото и всекидневно да звучи , нищо не започва и не завършва с никой от нас. Програмите са направени неслучайно – има приемственост и връзка между отделните дисциплини. От друга гледна точка, както ние преподавателите се учим един от друг, така можем да научим не малко неща и от студентите. В САЩ няма предубеждения поне в университетите. Никой не се интересува кой от коя държава, етнос и т.н. е. Ако е добър преподавател, е един от екипа. И получава одобрение и признание от останалите.

– Бихте посъветвали нещо всички онези български учители и университетски преподаватели, които се замислят дали да отидат да практикуват професията си извън родината?

– Избягвам да давам съвети. Мога да споделя само мнението си. Преподаването не е за всеки. Освен тесният професионализъм, изискват се качества от по-широкия контекст. Това е да обичаш учениците и студентите си, да бъдеш търпелив и да приемаш, ама наистина да приемаш, че не си идеален и е необходимо да признаеш, когато си сгрешил и да не се съпротивляваш да учиш от хората, които обучаваш.

Въпросите зададе: Георги Вянев

Снимка: „24 часа“