Иво Инджов: Журналистите има от какво да се страхуват

Д-р Иво Инджов е медиен експерт и политолог, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Член е на Управителния съвет на Института за модерна политика.

– Г-н Инджов, тези дни много се говори за свободата на словото. Има ли според Вас основание да се притесняваме за тази свобода в глобален мащаб?

– Безспорно. През последните двадесетина години идеите за правото да можеш да се изразяваш свободно, за свобода на мненията и свобода на медиите стават заразни в различни части на света, управлявани преди това от диктаторски режими. Да вземем например Арабската пролет. Но подобни мащабни промени, за които съответните общества може би не са докрай узрели, твърде бързо водят до маргинализиране на демократичните сили или от войнстващи ислямисти, или от военните, както се случи в Египет. Така свободата на словото твърде бързо бива стъпкана, без да е имала възможност да разцъфне.

В развитите медийни демокрации също наблюдаваме обезпокоителни стъпки назад. Случая „Шарли ебдо“ показа, че журналистите и въобще хората, работещи в медиите, има от какво да се страхуват. И то не само от политически натиск или корпоративните интереси на собственика. Най-голямата заплаха на този етап идва от тероризма, на чието поле най-активни са представителите на войнстващия ислям. Нека си припомним и журналистите, екзекутирани показно от „Ислямска държава“.

В същото време дори в страни като САЩ, Великобритания, Франция и Германия, чиито медии имат славата на образцови в България, наблюдаваме ограничаване на медийните свободи под благовидния претекст за борба с тероризма. Тайните служби искат да контролират потока на информация в обществото – мобилна телефония, комуникацията в интернет, подслушват журналисти, ставаме свидетели на единични случаи на обиски на редакции и т.н. В този контекст медийният теоретик Джон Кийн говори за раждането на „демократичния Левиатан“.

– И български медии се закичиха със знака на солидарност „Аз съм Шарли“. Как ще коментирате този факт на фона на трагичното състояние на медийната свобода в България – нека припомним, че в класацията на „Репортери без граници“ страната ни заема 100-тното място?

– В един ставащ все по-глобализиран свят и нарастващи посегателства върху медийните свободи журналистическата солидарност е много важно нещо. Добре е, че много български журналисти и медии демонстрираха съпричастност с френските си колеги след екзекуцията на карикатуристите от сатиричното издание в Париж. Но такива демонстративни жестове трябва да са премерени. Мнозина българи ги възприеха като евтин популизъм и ПР акция с оглед на факта, че България е на стотното място по свобода на медиите в авторитетната класация на „Репортери без граници“. Последни сме в ЕС, дори Гърция, която е разтресена от кризата, и в която журналистите са подложени на непрекъснат натиск, е едно място пред нас. Изпреварват ни дори някои балкански и развиващи се страни.

Според мен три са водещите причини за това незавидно състояние на нещата в България – непрозрачната медийна собственост, която позволява прокарването през медиите на политически, икономически и корпоративни интереси; превръщането на държавата в един от най-големите рекламодатели по линия на популяризиране на програмите по еврофондовете и обществените поръчки – тази роля й позволява да „нахрани“ медии и да ги опитоми; журналистическата автоцензура. Много добра илюстрация за нея са темите табу в медиите, каквито всяка година установява изследването на Института за модерна политика, реализирано с подкрепата на германската либерална фондация „Фридрих Науман“.

– Какво може да се направи, за да стане прозрачна собствеността на медиите?

– Две неща. Първо – в българското законодателство могат да се имплементират постановките от регионалните немски закони за печата. Те задължават медийните собственици да обявяват точно какъв дял от дадено издание притежават, но освен това – и какви участия в други медийни бизнеси имат. Второ – драстично да се завишат санкциите, когато крайният собственик – бил той акционерно дружество или физическо лице, не декларира собствеността си в дадена медия. Трето – да се създаде ведомство за контрол върху прилагането на тези изисквания. Понастоящем част от тях се съдържат в различни закони, но те са на парче и няма политическа воля да се осъществява контрол. Както в много сфери от приложението на законите в България въобще.

По повод участието си в протестния марш в Париж министър-председателят Бойко Борисов отново заговори за необходимостта от закон, който да изясни собствеността на медиите. Не вярвам обаче, че това са повече от приказки за вътрешна употреба. Нито политическата класа, нито собствениците на медии и журналистите все още са узрели за необходимостта от по-строги медийни регулации. От една страна тя трябва да защитят по-добре правото на журналистите да си вършат работата, а от другата да не позволяват израждането на свободата на медиите в слободия.

– Какви поуки трябва да си направи светът след касапницата в „Шарли ебдо”?

– На първо място – че тероризмът се превръща в една от най-сериозните заплахи за свободата на словото. На второ – че трябва да се водят по-отговорни дискусии какви са границите на тази свобода. Със сигурност и с право карикатурите в това издание, осмиващи и обругаващи исляма, пророка Мохамед, но и други, съвременни персонажи с голяма власт и популярност, не се харесват на мнозина и затвърждават в тях убеждението, че в западните демокрации свободата на словото се е изразила в слободия. На трето – но не на последно, че не може да застрелваш присмехулника, защото той не ти харесва. Такова отношение към журналисти, публицисти и карикатуристи е несъвместимо с ценностите на 21 век. В същото време трябва сериозно да се замислим за нескопосната политика на Запада спрямо ислямския свят, на опитите там със сила да се налагат демокрация и либерални ценности – грешки, които са питателна среда за фундаментализма и тероризма на ислямистите.

– Какво се крие зад опитите да се оправдаят терористите с факта, че карикатурите осмиват Аллах?

– Примитивно, антихуманно мислене. На българска почва то вирее в питателната среда на засилващите се антиамерикански и антизападни нагласи въобще. Те се активизират от двойните стандарти, с които САЩ, ЕС и другите водещи западни страни мерят в Украйна, Грузия, Сърбия и други страни от посткомунистическото пространство.

– Държавите вече не са това, което сме свикнали да бъдат – мюсюлмани живеят от десетилетия в европейски държави и децата им се раждат там, как това ще повлияе върху културната среда и върху медиите?

– Определено мултикултурализмът е в криза. Но това не значи, че трябва да го отписваме. След като ислямът вече е в Европа, правителствата трябва да положат много по-големи усилия, вкл. и рестриктивни, за интегриране на представителите на тази общност в съответните държави и общества. Отговорността на медиите също излиза на преден план. От една страна те трябва да прецизират фокуса на своя обектив. Премълчаването на проблемите на мюсюлманските общности, вкл. на създаваните от техни представители, не трябва да пада жертва в името на политическата коректност. От друга страна добре би било да се създадат стимули представители на тези малцинствени общности да учат журналистика и да работят в медиите – понастоящем са само единици. Ако броят им нарасне, те могат да изиграят ролята на културен посредник, на медиатор, защото познават по-добре проблемите на своите общности. В същото време ще им трансферират по-разбираем и достъпен начин законовите и морални норми на обществото, в всички живеят заедно.–

– Смятате ли, че терорът в други държави остава без същото медийно внимание като този в Париж?

– Безспорно. Преди години кланетата в Конго и Руанда, в наши дни – насилието на „Боко Харам“ в Нигерия. През последните години най-много жертви на ислямския тероризъм има сред мюсюлманите в страните от Третия свят. Но те по-рядко попадат под светлината на прожекторите, за тях не се организират едномилионни шествия в центъра на някоя европейска столица.

Това е така, защото водещите държави в света, в които функционират и най-големите медийни корпорации, не са заинтересовани от случващото се в тези страни. По правило в тях значими залежи на нефт, природен газ и други полезни изкопаеми, не могат да служат и като плацдарм за големи военни операции. Макар и не в такива мащаби, както преди сто години, но и днес медийните интереси следват политическите. Освен това културните различия също си казват думата – един англичанин се интересува много повече от ставащото в САЩ, един германец – от случващото се във Франция и т.н., отколкото гражданите на развитите западни страни като цяло – от войните и трагедиите в Африка например. Медиите се съобразяват с интересите на своята публика.

Интернет и социалните мрежи допринасят за разчупването на това информационно статукво, но все още не могат да изместят водещата роля на телевизията, която функционира по гореописаните „закони“.

Въпросите зададе: Евелина Гечева

Снимка: modernpolitics.org