Книгата „Останете с нас” е дебют за Марек Шинделка в България

Мислите ни са филм, чиито кадри събира в книга Марек Шинделка. Младият чешки писател, носител на престижната чешка награда „Магнезия Литера”, дебютира пред нашата публика с „Останете с нас” (издание на „Изида“, превод Красимир Проданов) – осем истории за любовта и секса, за разочарованието и самотата. Всеки от героите му живее в свой свят – Шинделка ни пренася от едно място на друго, прави ни свидетели на осъзнаванията на собствените му герои. Така „Останете с нас” е повече от интересна – от една страна следиш сюжета на всяка история, но от друга все едно си попаднал във филм, в който живее този или онзи герой. Затова и разказите на един от най-младите, но най-награждаваните чешки писатели, ще се настанят трайно в съзнанието ви. Кадри от тях ще разпознаете и в собствения си живот.
Известен тв водещ открива най-забавния начин да се обясни в любов на своята приятелка – с пияна врана. Баща и син изпълват жилите си с адреналина на най-древното изкуство – лова. Млад мъж се вмъква в кожата на случайно срещнатия спътник във влака. Забавна и иронична, леко тъжна на моменти и изпълнена със сценарии за собствената ни самота е „Останете с нас”. Книгата на Марек Шинделка (р. 1984) е сред образците на съвременната чешка проза. Още от своя дебют през 2005 г. Шинделка е смятан за един от съвременните таланти на литературна Европа.
Поемете и вие на това пътуване, което смесва реалния живот с мечтите ни, истински преживяното с болезнено потиснатото. Обичайте, рискувайте и дори излъжете – досущ като героите на тази книга.
Ето как описва начина, по който създава своите книги Марек Шинделка…

Не се придържам към определени литературни форми
Всеки мой текст сам изгражда лицето си. Ако сте внимателни, докато четете, ще усетите как се развива по свой собствен, индивидуален начин. Как заживява самостоятелно. Има теми, които са по-подходящи за стихотворение, но и други, по които трябва да се напише роман.

Наградите са нещо приятно
Още повече, че са и много полезни за популяризирането на една книга, но при писането се опитвам да забравя всичко това. Всяка нова книга се превръща в риск. Човек създава един нов свят, също така вече е на повече години, има и нова тема пред себе си, нов поглед към собствения си живот, към литературата, просто към всичко. Най-важното, което трябва да се преодолее още в началото, е стремежът човек да остане на сянка в сигурността на старите си текстове, на предишния си начин на работа и размишление.

Опитвам се да се развивам непрекъснато
Гледам да съм на светлинни години разстояние от мястото, на което съм се намирал например преди пет години. Ако не зачитам тази необходимост, книгите ми ще се раждат мъртви. А аз лично искам литературата да ме изненадва, да откривам нови неща, благодарение на нея – и за себе си, и за света. Не ме интересуват сюжетите, от добрите книги очаквам оптиката, с която да наблюдавам живота от друг ъгъл, а и с по-голяма резолюция.

Интересува ме постройката на текста
Важен е ритъмът му, плавността му. Никога не би ми хрумнало, че прозата и поезията стоят на различни стъпала. Има стихотворения, които няма да забравя до смъртта си, но и много романи, за които вече не се сещам още преди да съм ги дочел. Както поезията, така и прозата има своята сила, своя калибър – когато успеете да им го придадете, да се прицелите точно, можете да докоснете читателя наистина дълбоко. И няма значение дали става дума за хайку от три реда или роман с 300 страници.

Марек Шинделка е носител на наградата „Иржи Ортен” през 2006 г. за дебюта си „Стрихнин и други стихотворения”. През 2012 печели престижната „Магнезия Литера” в раздел „Проза” за „Останете с нас” – книгата, с която дебютира сега и у на български. /Използвани са части от интервю на Марек Шинделка за http://www.kosmas.cz/

––––––––––––

Ето и откъс от книгата:

Опаковаме багажа мълчешком. Когато се върнах у дома, Андреа не отговори на поздрава ми, реших да не се превръщам в по-голям идиот, отколкото е належащо, така че също не ѝ говоря. Не искаш? Не е нужно.

Spisovatel Marek Šindelka. Fotografováno pro přílohu SALON.

Това ще е чудесен излет. Тропосваме котката на съседката заедно с пакет гранули, няколко консерви и двуетажна бонбониера. Взимам душ, но преди да занеса нещата до колата, пак съм изпотен, стана ужасно задушно, навсякъде вони на асфалт, мирише на изгнили плодове от кофите за боклук, дръжката на входната врата е омазнена, перилата са омазнени, вратата на асансьора е залепнала, в асансьора с мен се качва детето на съседите, поздравява високо и после през цялото време ме зяпа с подозрение, от ъгъла на асансьора мята към мен хулигански поглед, през стиснатите зъби изтегля нишката на дъвката. Хрумва ми, че ако сега асансьорът заседне, сигурно ще трябва да обеся това недоносче на дъвката му. У дома малко се чудя, после пак взимам душ и се преобличам. Вадя от камерата две бучки лед и си ги тикам в устата. Андреа най-вероятно чака вече в колата. Слизам долу. Андреа не чака в колата. Сигурно пазарува нещо. Сега чакам аз. Сядам в колата и пускам климатика. Затварям очи и ми се иска да си подремна, но не се получава. Андреа никаква я няма. С ядосване няма да стане, казвам си и се опитвам да не мисля за Андреа и всъщност най-добре е да не мисля за нищо. Зяпам неподвижните корони на дърветата, веднага след нашия блок започва паркът. Минава количка, зад нея жена, спира, бърка в количката, сигурно за детето, продължава нататък. На една пейка седят трима бездомници, двама мъже, жена, смеят се на нещо. Подутите им муцуни се тресат от смях. Мъжът се превива, кикоти се. Нещо ги забавлява, повдигам се малко, но нищо не виждам. След малко се довлича още един. Сочи към земята, кикоти се. Нещо става там. При тях се спират и две циганчета и започват да се хилят, пляскат се по голите колене, тичат около нещо, побутват го, от смях се хващат за голите си кореми, вече и през стъклото на колата чувам как пискливо избухват в смях. Нищо не може да се направи, слизам, изправям се срещу задушната пещ, тряскам вратата.
Ясно.
Смеят се на една врана. Враната май нещо се кандилка по земята. Приближавам, но все още не виждам нищо, защото наоколо подскачат циганчетата, пляскат се по гърбовете, кикотят се с тъничък, но някъде надълбоко шлифован смях. А бездомниците дрезгаво се препират за нещо, протягат се за шишето и се смеят, и се смеят, гледайки към враната. Отивам още по-близо и вече разбирам, враната е пияна. Пляска криле по изпонаплютия асфалт, олюлява се и пада, подпира се на клюна си, опитва да се изправи на крака, а заедно с това говори!
– Карррлик – ръръка с кух птичи глас, – Каррррлик…
Също „Дрооообъррррр дрен, дрррррррааа”, но после се спъва и пада, а циганчетата избухват, реват от смях, пищят, босяците хриптят и съскат и изливат вино в крайче на франзела, хвърлят го на враната, а тя се доклатушква и допълзява, кълве, откъсва си хапки и гълта, и пада, а от земята грачи:
– Карррлик…
И още „Прррроски гъррррди…”, а бездомниците са на седмото небе и реват, и се прегръщат, а циганчетата поставят на коленете си чашка и раздробяват в чашката хляб, и го заливат с ром, и я подават на враната, а тя прекатурва чашката и пъха в нея цялата си глава, и се чува как шари с клюн по пластмасата, и омита хапките с ром, а после вече дори не опитва да стане, лежи с глава в чашката като някакъв изпаднал птичи рицар и така си правя извода, че с нея е свършено, че тия говеда са я убили и понеже и без друго съм стигнал до тях, им се развиквам:
– Вие да не сте се побъркали! Какво ви е направила тая птица, мамка му?!
Смехът стихва, пулят се срещу мен.
– Защо си тикаш гагата? – казва някой, лъхва ме кисел дъх.
– Защо си тикаш гагата? – повтаря едното циганче.
– Струваше ли си така да измъчите животното? – казвам аз, но вече не викам.
– Защо си тикаш гагата? – казва следващият. Богат репертоар.
– Каааарррлик – казва враната от чашката. Ясно.
– Виждаш ли – сочи оръфляка, – виждаш ли? Нищо ѝ няма. Не ни вбесявай, тя идва да смуче с нас доброволно.
– Някой сигурно я е научил, нали така – казвам, но не напълно убеден.
Най-големият и най-фирканият мъжки се изправя и с хриптене и хъркане започва да издава звуци:
– Я виж, приятелче, Карлик ни е другарче, разбираш ли, брато, и той не те интересуа, затова не си пъхай носа, ясно ли ти е, връщай се (оригване) в твоя офис, кучко, и ни остави на мира, разбийш ли ме – пак сяда, защото е кьоркютук пиян. От устата му започват да излизат някакви ферментирали вихрушки. Заедно с това нещо си мърмори и най-накрая затваря очи и по всяка вероятност заспива. Другите избухват в смях. А аз внезапно усещам как някой ми измъква портфейла от задния джоб на панталоните, мигновено замахвам и хващам циганина за ръката, смях, бездомниците ще се задушат, и момчето цвили, но ми връща портмонето.
– Значи ви е другарче, така ли? А какво ще кажете, ако купя това ваше другарче? А? За литър?
Споглеждат се.
– Става – изстрелва някой мигновено.
– Петнайсе, пич – казва друг, по-хитър.
– Дванайсет – казвам аз.
– Оки – бърза хитрецът.
А някой вече разтребва враната и я бута в кутия от обувки, опаковат я като в магазин, завързват я с връвчица, на капака пробиват дупчици и ми подават този свой артикул, а аз се изръсвам с дванайсет стотачки и по още двайсет крони за сладолед на всяка цинга, защото увисват с рев на крачолите ми, и на женската петдесетачка за адаптирано мляко за детето, защото с плач пада в обятията ми. И накрая, когато вече е ясно, че сме приключили, всички се запътват в добро настроение да се натряскат до забрава. Преди да стигна колата, установявам, че – съвсем не разбирам кога, са ми откраднали и слънчевите очила. Отлично, срещу тях можеше да се снабдя с най-малки три натаралянкани врани. Ама карай. В колата вече ме чака Андреа, сега е извърнала глава, но иначе наблюдаваше внимателно моя алъш-вериш и това ме забавлява, повдига ми настроението, защото така ще преодолеем нашето огорчение, любопитството не ти позволява да се сърдиш, нали, миличка? А аз имам хубава историйка, с която да те развеселя още. Само че докато оставям враната на задната седалка, изтраквам малко несръчно, птицата се събужда и през пластмасовата чашка и картонената кутия изкърква:
– Разтвори крака, кучко.
Андреа ме поглежда, без да вярва на очите си.
Купонът приключва.