Моят Ботев

22 май, 2016 20:24 | Моят Ботев | Няма коментари

,, Житното зърно в земята не умира. Там то преноси повече плод.”
– Никола Вапцаров на към майка си на последното им свиждане преди разстрела

Христос Воскресе! Христо… Не. Но тоз, който не умира, няма нужда да възкръсва.
Ботев е житното зърно, което се е сляло със земята, с родната земя, и то се е сляло на драго сърце в името на плода. В името на бъдещето.
Ние сме това бъдеще. Но къде са плодовете? Виждаме ли ги? Ами Ботев? За колко от нас това име е повече от футболен отбор?
Никога не съм си падала по футбол…
Не мога да кажа същото за литературата.
Дали това е причината да чувствам Ботев близък? Затова ли усещам ритъма на неговите стихове да пулсира в гърдите ми?
Може би.
Но това не значи, че Ботев ще си остане непознат за хората, които нямат афинитет към литературата. Не е нужно и да обичаш историята, за да усетиш връзката с него. Защото преди да бъде поет и войвода Ботев е човек.
,,… преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…”
Моят Ботев е преди всичко човек, и то пример за човек.
Според първия му биограф, Захари Стоянов, Христо Ботев е ,, роден и предназначен от необяснимите стихии да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи”.
Но този първи биограф не описва просто воеводата Ботев, който руши всичко старо, за да създава нови епохи. Да, синът на даскал Ботьо има буен нрав. Затова и ритъмът на стиховете му в мен често кара кръвта ми да бушува. Но човекът не е само разрушителна и съзидателна сила.
Човекът Ботев е състрадателен и принципен, какъвто всъщност трябва да бъде всеки. Човекът Ботев е примерът, който всеки би трябвало да следва. Но не можем да следваме нещо, което не виждаме, а по тържествените чествания ни представят героя, войводата, рушителя, създателя, великата личност, която лесно можем да сметнем за чужда. Но моят Ботев не е тази личност… Той не се вълнува от венците и сирените. Не за тази награда е жадувал…
Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…
Човекът Ботев умира във войводската униформа и въпреки че никой не документира последните му думи, той сигурно е мислел за житното зърно и плодовете. Защото ги е видял още в 1868г. – при първата си несъстояла се среща със смъртта. Защото сиромахът умрял за правда и свобода е примерът, който трябва да пусне корени сред народа, за да преноси в някой утрешен ден плодовете – правдата и свободата…
Можем ли да си наберем от тези плодове днес?
Това е въпрос, който би накарал моя Ботев да се намръщи… Той не обича ситите и доволните, защото само те налитат да берат наготово. Трябва да отвикнем да осребряваме чуждото, без дори да сме го осмислили… Поне така казва моят Ботев.
Той може да е пример, но е човешки. Плът и кръв – белите кости и черните кърви, които са част от земята, която ни е родила, и от земята, която може да роди правдата и свободата. Житното зрънце е посято. Ще се погрижим ли за него?

Александрина Димова, 17 години, ЕГ ,, Иван Вазов“, гр. Пловдив