Излиза "Туристът" на Богдан Русев

Богдан Русев ще ни зарадва с нова книга. След няколко сборника с разкази, детски приказки и романите “Ела при мен” и “Къщата”, съвсем скоро ще се появи „Туристът”.

Специфичното за главния герой е, че пътува без багаж. Не носи лични вещи. Няма име. Работата му е да обикаля целия свят, за да пише рецензии за хотели. Понякога една негова дума е достатъчна, за да унищожи репутацията на средноголям курорт. Но дали това не е просто прикритие за истинската му работа, в която залозите са още по-високи?

Представянето на книгата ще се състои на 13 септември (понеделник) от 18ч. в книжарница „Пингвините” в подлеза на Софийския университет.

Предлагаме ви откъс от книгата, която издават от „Обсидиан”:

„Туристът не разбираше хората, които разхвърлят. Когато пристигнеше в хотела, той винаги отделяше четвърт час на задачата методично да извади от единствената си чанта целия си багаж и да го подреди в гардероба, в банята и на нощното шкафче. Винаги оставяше нещата си на едно и също място, така че никога не му се налагаше да ги търси, преди да излезе. Винаги носеше телефона в левия джоб на панталона си, магнитната карта или ключовете от стаята в десния, а портфейла – в задния, така че никога през живота си не ги беше губил. Не губеше дори дистанционното от телевизора, защото го оставяше от дясната си страна на леглото или дивана, когато гледаше телевизия, а след като изключеше телевизора – непосредствено пред или върху него.

Само за една нощ момичето беше създало такъв хаос в хотелската им стая, че на сутринта тя вече петнайсет минути не можеше да намери гланца си за устни, без който категорично отказваше да излезе от хотела. През първите пет минути той безуспешно се опитваше да ? помогне; на десетата минута, докато търпеливо седеше на леглото, напълно облечен и с обувки, ? предложи да излязат без него и да влязат в първата аптека, но момичето също толкова търпеливо му обясни, че си купува гланц за устни само и единствено от една точно определена верига за натурални продукти във Великобритания и е абсолютно сигурна, че в София няма такава. Туристът въздъхна, изключи телевизора, остави дистанционното върху него и отиде до прозореца на стаята, за да погледне навън.

Беше пристигнал в София предишната вечер, след десет часа в един международен автобус от Истанбул, в който миришеше на селскостопански животни. Автобусът се пребори с едно епично задръстване по протежение на някакъв булевард, по средата на който имаше канал с жалко подобие на река, задръстена от боклуци, и спря на малка, претъпкана автогара, на която повечето пътници носеха найлонови торби вместо чанти. Туристът излезе от автогарата на пиацата за таксита и седна в първата кола, в която шофьорът пушеше непрекъснато, шумно ругаеше всички останали участници в движението и слушаше едновременно радио с някаква ориенталска попмузика и шокиращото пращене и виене на диспечерската уредба на таксиметровата компания. Таксито се измъкна от паркинга на автогарата, направи обратен завой и се заби в същото задръстване, през което бяха преминали на идване, но в обратната посока. Този път туристът беше по-близо до канала в средата на булеварда и забеляза, че на дъното на каменното корито има не само боклуци, но и нещо като бараки, построени от подръчни материали, около които се въртеше импровизирана търговия с някакви стоки за бита. Като цяло София приличаше на град от Близкия изток, но беше по-малък.“