Цената на детската усмивка

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.”

„Анна Каренина”, Л. Н. Толстой

Мъдростта на Толстой днес ни кара да се попитаме и друго – нещастни ли са семействата, останали по една или друга причина без деца, и щастливи ли са, след като осиновят малчуган. И после знаем ли цената на детската усмивка на онези изоставени в домовете стотици малки същества, за които съдбата не е била благосклонна да им даде здраве и семейна топлина. Защото за тях една ласка е повече от парче шоколад, а обръщението „мамо” далеч по-ценно от която и да е лъскава играчка. Особено за децата с увреждания от домовете, повечето от които никога няма да имат щастието да живеят в семейство.

И тогава не можем да не се попитаме черта на народопсихологията ни ли е фактът, че у нас най-малко са осиновените проблемни деца, или преградите на чиновническата бюрокрация са онези препъни-камъни за всеки, който би искал да направи една добрина и да си вземе дете с увреждане. Дали такова дете може да бъде отглеждано без препятствия – като това как можеш да го качиш в трамвай или автобус. И как ще отиде на училище, като дори от входа до първата площадка няма рампа за инвалидна количка. Какви средства отпуска държавата за родителите, които биха се посветили да отгледат дете с увреждания? И още лавина от въпроси.

Питаме се и има ли щастливи осиновители и спокойни ли са те, след като са си избрали – почти като на пазара – отроче. Въпросът е предимно с български измерения и в опростен вид се отнася за следното: у нас е новинарски прецедент някое семейство да осинови дете с увреждане. Българинът иска взетото от него отроче да е здраво, русо и със сини очи.

Иначе статистиката е повече от потискаща: През второто тримесечие на 2010 г. в регистъра за деца, които могат да бъдат осиновени при условията на пълно осиновяване, са вписани 18 деца, от тях 8 са с увреждания. Те са основно от домовете в Кермен и Медвен. От останалите 10 три са с наследствени заболявания. Майките им са с шизофрения и умствена изостаналост. Въздържаме се да предлагаме в Съвета по осиновяване такива деца, казват социалните работници, защото те са наследствено обременени и почти няма кандидат-осиновители, както и деца с увреждания.

Още повече че преди дни стана известно, че над 238 деца с проблеми са починали в домовете и това сериозно скандализира обществеността ни. Като се има предвид, че те са общо 1000. Дори по-лошо – голяма част от тези смъртни случаи са могли да бъдат избегнати, твърди последното изследване, което осъжда злобата, лошото отношение, в това число физическото и сексуалното насилие, липсата на грижа и използването на неподходящи медикаменти. Да не говорим за малчуганите с умствени увреждания, за които никога няма кандидати. И тогава – пак онзи парещ въпрос: Как ще ги стигнем американците?

Вярно е, че кошмарния дом в Могилино вече го няма и за това голяма е помощта на УНИЦИФ. Но той не е единственият. А знаем, че по отношението на едно общество към болните и слабите може да се определи и степента на неговата цивилизованост. Тогава ние цивилизовано общество ли сме?

Всеизвестна максима е, че основна предпоставка за равностойно участие в обществения живот е получаването на образование. За децата с увреждания това означава осигуряване на достъпна градска среда, достъп до училищната сграда, наличие на адаптирани до техните нужди програми за обучение и обучен персонал. Дали обаче у нас има създадени условия, така че училищата да са удобни за децата с увреждания. Все още са единични случаите на училищата и висшите учебни заведения, които са осигурили условия и достъп за проблемните младежи. Днес реалната картина е доста нерадостна, а това също е една от предпоставките хората да са страхуват да осиновят деца с увреждания, казва психологът Иван Игов. По-голямата част от учебните заведения в България нямат изградена общодостъпна училищна среда липсват светлинни, звукови и сигнални уредби, указателни и технически пособия и съоръжения за децата с увреден слух и зрение. Няма достъп и за малчуганите с тежки физически недъзи.

Родителите са оставени да се борят с бюрократичните спънки и обществото като че ли забравя, че тези деца са част от нашето общество и ние трябва да се грижим за тях. Не бива да допускаме днес те да станат заложници на своя дом, на нефункциониращата ни социална система и на безхаберието на институциите, които уж се занимават с проблема. Няма съмнение пътят към осигуряването на достъпна училищна среда е много труден, но не и невъзможен. И трябва да се извърви – защото днес ние правим първата крачка към осъществяването на една детска мечта – да стана ученик!

Да не говорим за какво ходене по мъките става дума, когато родителите искат да запишат дете с увреждания в училище. От писма на потърпевши родители става ясно, че първо, детето трябва да мине през комисия, т.нар. Екип за комплексно педагогическо оценяване към Регионалния инспекторат по образование. След часове чакане на опашка, детето вече е изморено и не успява да покаже пред комисията и минимална част от реалните си възможности. То трябва за около 30 минути да бъде оценено от психолог, логопед и още двама експерти, които обясняват, че на детето му трябва помощно, а не нормално училище. И така колелото се завърта.

Разбира се към причините не бива да пропускаме и недостатъчните финансови стимули и данъчни облекчения за хората, които искат да отгледат дете с увреждания. Тук не бива да подминаваме и незнанието, защото много от родителите дават рожбите си за отглеждане, тъй като се страхуват, че те са родени увредени и няма да могат да се справят. Например в един от домовете за такива деца в Шумен има изоставено дете с астма – а колко са малчуганите с това заболяване, които живеят нормално в семействата си.

Разбира се, има и добри практики като варненския Карин дом, в който се грижат за 100 деца с увреждания. Там са организирали мобилен екип от специалисти, които да посещават малчуганите, които не могат да се запишат за занятията в социалното заведение. Проектът е готов и кандидатства за финансиране.

Необходимостта от него е очевадна 117 варненчета с увреждания чакат ред, за да ползват услугите на екипа на Карин дом. Родителите ще плащат частично за занятията. Те са оформени в 3 направления ранен старт, който продължава 12 седмици, „Аз мога“ за деца с двигателни проблеми, и насърчаващо обучение за хлапета с аутистични прояви. За съжаление това все още са белите лястовици в нашето общество. И те могат да върнат усмивката на лицата на децата с увреждания. За която няма цена.

Майа Любомирска, в.“Монитор“