Евромонети с Мадарския конник? Да, но не скоро

Валутният съюз е изправен пред най-голямата си криза до момента. Очаква се сериозно да бъде преразгледан графикът за присъединяване на нови членове.

Натиск за увеличаване на размера на спасителния фонд за ударени от кризата страни-членки. Изкупуване на правителствени дългове от Европейската централна банка, за да се успокоят пазарите. Това са част от проблемите, пред които е изправен днес Европейският валутен съюз. Не са малко скептиците, които твърдят че евро-колосът всъщност се оказва с глинени крака. Според председателя на Европейската централна банка, политиците не могат да разчитат само на банката за разрешаване на проблемите си с дълга. Въпреки сътресенията, България е твърдо решена да се присъедини към валутния съюз и в скоро време да приеме еврото като своя валута.

Събитията от последните месеци показаха една друга страна на валутния съюз. Досега участниците в него виждаха в общите пари оръжие за борба с натиска на долара и обединени усилия за доминиране на световните пазари. Оказа се, че подобна „нерушима” връзка си има и своите недостатъци.

Както се видя от опита с Ирландия и Гърция, неуязвимостта от външни влияния не може да спре атаките на системата отвътре. Рискът от буксуване на икономиката на някои от членовете на съюза се предава верижно върху всички останали. Това поставя под въпрос приемането на нови членове дори и да са отговорили на строгите критерии.

Всъщност, какво точно представлява валутният съюз? И защо е толкова хубаво да си в него? На тези въпроси няма еднозначен отговор. Ако е толкова хубаво да си част от голяма общност, защо толкова страни побързаха да се разделят на по-малки независими територии? Малките държави получават достъп до значителни финансови ресурси след присъединяването си към Евросъюза за сметка на независимостта си и спазване на редица рестрикции. Губят и техните икономики, които се оказват неконкурентоспособни на доста по-развитите европейски държави. Но пък благодарение на същия този натиск и строг контрол отвън успяват да извършат реформи, които в повечето случаи не биха могли никога да направят сами.

Всъщност, в България вече спор няма. Зарът е хвърлен, остават последните две важни стъпки за пълната ни интеграция в Евросъюза. Едната е присъединяването ни към Шенгенската зона за свободно движение на хора и стоки в границите на съюза. Втората – доста по-критична във финансово отношение, е приемането на еврото за национална парична единица.

Създаването на валутен съюз е една от най-амбициозните и трудно постигнати цели на Европейския съюз. Превръщането на еврото в единствено законно платежно средство носи и доста грижи за страните. Това е краят на прякото финансиране на обществения сектор от страна на националните централни банки. Слагат се и доста сериозни юзди на инфлацията – прекомерното харчене задължително води до сериозни глоби на провинилия се.

За България ще е най-трудно и най-болезнено да покрие именно този критерий. Защото това води до повишаване на цените до изравняването им с тези в останалите страни от Съюза. Ще трябва да скочат и акцизите на всички наблюдавани от ЕС стоки – алкохол, цигари, горива. Усилията са доста сериозни, ползите – трудно забележими от средния българин, който и в момента си има достатъчно грижи как да изкара месеца с „европейската” си заплата.

Затова се чуват все-повече гласове, които питат: „Заслужават ли си българските евромъки?” Според много експерти страната ни е сред малкото кандидати, които изпълняват критериите. Въпреки това, за България шансовете са минимални за момента. Институции като Европейската комисия и Европейската централна банка са скептично настроени спрямо българския стремеж. Съмненията на Запада са, че не спазваме стриктно критериите за влизане. Не е ясно и дали ще бъдем в състояние да издържим на конкуренцията отвън. При пропукване на икономиката, най-уязвими ще бъдат външнотърговските ни позиции и евентуалният дефицит по текущата сметка. Скептицизмът отвън се засилва и заради проблемите в някои държави. Не толкова кризата в Гърция, колкото проблемите, които изпитват балтийските страни, в някои от които също има валутен борд. Това показва уязвимостта на подобен тип икономики.

Не е редно икономиката да бъде подчинена на една цел – членството в еврозоната. А това неминуемо се получава при престоя на една държава в „чакалнята”, както се нарича периодът на доказване на възможностите за спазване на критериите. През това време страдат други икономически приоритети. Прибалтика вече е на прага на рецесия, докато чака най-накрая да бъде приета в еврозоната, в усилията си да спази критерия за бюджетния дефицит. Някои от тези страни отбелязват спад с над 10% на своите икономики. В момента се води дебат дали Естония да влезе в еврозоната по план, още през 2011 година. Това ще е пробен камък за бъдещото разширяване. Кризата в Гърция обаче постави под въпрос дори естонското членство. Проблемите в южната ни съседка, трудностите на гръцкото правителство да приложи рестриктивни мерки, на които страните кандидатки сами се подлагат от години, ще направи ЕС много внимателен към новата вълна от кандидати да въведат еврото.

Проблемите на Гърция и Ирландия поставят нов въпрос. Как ще реагират инвеститорите, които вложиха своите пари в региона с убеждението, че страните в Източна Европа скоро ще станат част от еврозоната. И наистина ли преминаването към еврото е най-добрият избор за новите членки на ЕС? Отговорът е положителен. Доста спорно е обаче дали сега е подходящият момент. Кризата, бушуваща в Гърция и Ирландия заплашва да „зарази” и други страни. Сериозно застрашени са Италия, Португалия и Испания. Ако се сбъднат мрачните прогнози, зоната на еврото ще се изправи пред много по-сериозни проблеми от сегашните. Тогава заделените като резерв 750 милиарда евро едва ли ще са достатъчни. Малко е вероятно страните от валутния съюз да рискуват скоро да приемат нови членове. Техните слаби икономики лесно могат да ги превърнат в давещи се в неспокойното море. Такава ситуация би се превърнала в надгробен камък за общата валута.

Началото

През 1991 г. в холандския град Маастрихт петнайсетте страни-членки на Европейския съюз се договарят за създаване на единна валута като част от усилията за учредяване на икономически и валутен съюз. Разработени са стриктни критерии за присъединяване – включително равнището на инфлацията, лихвените проценти и бюджетния дефицит. Създадена е Европейска централна банка (ЕЦБ), която да определя лихвените проценти. Великобритания и Дания обаче не се присъединяват към тези планове. Швеция също запази своята крона в обращение.
По-малко от две години след появата му поради разногласия между няколко държави еврото губи близо 30% от стойността си спрямо долара. С помощта на няколко национални банки ЕЦБ успява да спре поевтиняването. Слабото евро е полезно за европейския износ, но подкопава доверието в идеята за единна валута. Атентатите в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. подлагат на критичен натиск паричните пазари. Доларът започва да отслабва за сметка на инвестиции в смятани за по-стабилни валути – основно швейцарският франк и за първи път – еврото.

Знакът

При въвеждане на еврото е създаден специален графичен знак (?). След проведена публична анкета първоначалните десет предложения са сведени до две, от които Европейската комисия избира окончателния вариант – буквата „E“ с удвоена средна хоризонтална линия. Комисията мотивира избора си така: „Вдъхновението за самия символ ? идва от гръцкия епсилон (Є) – указание за люлката на европейската цивилизация – и от първата буква в думата Европа, пресечена от две успоредни линии, „доказващи” стабилността на еврото.“ ЕК утвърждава и емблема на еврото с точни геометрични пропорции и цветове.

Идеята формата на логото да се използва и при изписване на знака на еврото в текст не е възприето от дизайнерите на шрифтове, които разработват собствени варианти.

Фалстарт

Първата официална евромонета е изсечена през май 1998 г. в Бордо. Французите решили да започнат достатъчно рано, за произведат навреме необходимите им 7,5 млрд. монети. Първоначалният дизайн обаче е преразгледан и отхвърлен. Това наложило претопяването на вече изработените 9 млн. 10-центови монети.

Германия също се натъкнала на производствен проблем. Върховете на 12-те звезди по краищата на монетите сочели в погрешната посока и след „артистична преоценка” производството е прекратено.

Евробанкнотите

Дизайнът на новите евробанкноти е оповестен през декември 1996 г. от Eвропейския валутен институт (предшественикът на Европейската централна банка). Като най-успешна измежду проектите в конкурса е оценена идеята на австрийския художник Роберт Калина. На графиките, създадени от Калина, могат да се проследят седем епохи от развитието на Европа. Върху лицевата страна на евробанкнотите са изобразени портали и прозорци в съответния архитектурен стил, а на обратната страна – мостове, като метафора за тясното сътрудничество между европейските народи. Банкнотата от пет евро изобразява класическата епоха, десетте евро са илюстрирани с романтизма. Готиката присъства на 20-те евро, Ренесансът – на „хартийката” от 50 евро. Банкнотата от 100 евро е в стиловете барок и рококо, тази от 200 евро символизира ерата на „архитектурата от желязо и стъкло”. Дизайнът на най-големия номинал – 500 евро, илюстрира модерният екстериор на ХХ век.

Монетите

Монетата от 2 евро е най-голяма – с диаметър 25,75 мм и тегло 8,5 грама. 1 евро тежи 7,5 грама и е 23,25 мм в диаметър. Монетите от 1, 2 и 5 цента са медночервени на цвят, а от 10, 20 и 50 цента – жълти. Тези по 1 и 2 евро са двуцветни – в жълто и сребристо.

Лицето е еднакво за всички страни от еврозоната, но за гърба всяка държава е разработила свой „национален” дизайн. Тук вече се развихрят въображението и националната гордост на всяка една от държавите. Ирландия например поставя своята национална емблема – арфата. Испания увековечава лика на краля, холандците – профила на своята кралица. Италия обаче използва класически рисунки от Леонардо да Винчи и други свои художници. Франция не изненадва никого, като залага на своя национален символ Мариана. Германия показва орела и Бранденбургската врата.

Доброто изключение са гръцките евромонети. На гърба на 1 евро е изобразена кукумявката – птицата на мъдростта. Върху 2 евро може да бъде „прочетена” легендата за бог Зевс, който, преобразен като бик, отвлича девойката Европа.

Говори Маастрихт

Четири са критериите, които трябва да покрие всяка страна, за да стане част от валутния съюз:

1. Висока степен на ценова стабилност. По-просто казано, годишна инфлация по-висока максимум с 1,5 процентни пункта спрямо средната за трите страни-членки с най-ниска инфлация. Периодът, в който трябва да бъде изпълнен този критерий, е поне дванадесет месеца преди извършване на оценката за готовността на страната за приемане на еврото.

2. Стабилност на държавните финанси – бюджетен дефицит под 3% от брутния вътрешен продукт (БВП) и съотношение между държавния дълг и БВП не повече от 60%. Постигането на нисък бюджетен дефицит не е еднократна задача. Този критерий продължава да е в сила и след присъединяването към валутния съюз и за неговото неизпълнение се налагат санкции.

3. Трайност на процесите на конвергенция в икономическата и валутната област. Имайки предвид игрите на нашите банки по отношение на лихвите, ще е доста интересно да ги видим какви хитрини ще измислят в ситуация на сближаване на равнищата на дългосрочните лихвени проценти. Още повече че според критериите нивото им не бива да надхвърля с повече от 2 процентни пункта средното ниво в трите страни-членки с най-ниска инфлация.

4. Стабилност на валутата, изразяваща се в това валутният курс да се вмества без голямо напрежение в нормалните зони на отклонение (±15%). За нас това явно ще е най-лесният за изпълнение критерий, след като от 1 януари 1999 г. официалният курс на лева е фиксиран към еврото в съотношение 1.95583 лева за 1 евро.

в. „АзБуки“