Във Виена за сефте

Имам само един ден за Виена. Ужасно малко време при положение, че съм за пръв път. Но съм амбицирана да видя всичко, като че ли никога повече няма да мога.

Полетът е безупречен с безупречните Австрийски авиолинии. От летището до града се пътува с такси – най-комфортно е. Моят шофьор се оказа един сърдечен турчин, който ми обясни защо във Виена се живее добре. Не че не знам, но друго си е лично споделеният личен опит.

Знам, че тук живеят доста турци. Повечето търгуват с плодове и зеленчуци. Голяма част държат разни малки заведения и магазинчета. Други са заети в сферата на услугите – чистят, мият и пр.
Има и българи, естествено. Но не са толкова многобройни. Важното за мен е това, че си имат българско училище. В него децата учат български език, запознават се с обичаите и традициите, опознават историята и културата на България. Някои от тях не са я виждали, но със сигурност някой ден ще я посетят.

За Виена научих доста преди пътуването. Нейният историческият център – Инерещат, е бил обграден със стени. Те са съборени през 1857 г. и така градът се обединявас околните селища. На тяхно място е направен широк булевард Рингщтрасе. Построени са всичките великолепни и до днес обществени и частни сгради.

Архитектурен шедьовър е Кметството, което туристите се стараят да не пропускат. Същото важи и за Иператорския театър, Виенския университет, Парламента, Държавната опера.

Ако искате да настръхнете от готика, постойте пред катедралата „Свети Стефан“, намираща се на площад Щефансплац.

Не съм изненадана ни най-малко от файтоните в центъра на града. Те са част от атмосферата.

Покрай Дунава е хладно. Имам малко време за един от централните паркове. В него се впечатлявам от табела, на която е нарисувано куче, задаващо въпрос: „Твои ли са наденичките? Струват 36 евро“.

Толкова е глобата, ако не почистиш след кучето си. Ако в София имаше кой да глобява, общината щеше да е доста богата.
В австрийската столица кучетата си живеят царски, но под желязна дисциплина. В един ресторант имаше човек с куче, но то не доближи чужда маса, колкото и да се страхувахме от това. По улиците също видяхме няколко кучета – всичките с намордници и на каишка. Но „мини“ нямаше. А, да – и в тукашния Хилтън са разрешени домашните любимци. Но не видях нито косъм никъде.

Паркът е толкова чист, че в него могат да живеят свободни патици. Виждам ги след малко и се чудя тези хора промишленост нямат ли?

Имат, естествено, но очевидно контролират вредите от нея.

Производствата са изнесени в южните и източните части, до които няма да имам време да отида.
Инерещат се намира далеч от Дунав, но се свързва с реката с Donaukanal. От другата страна на реката са новите квартали.

Иска ми се да съм тук на 1 януари и да слушам на живо Новогодишния концерт на Виенската филхармония. И това ще стане някой път. Виена си е столица на изкуствата, това е безспорно. Минавам много бързо покрай забележителностите, но в главата ми Моцарт и Щраус се опитват да се редуват, при това – хармонично. Тази музика със сигурност звучи по друг начин сред тази архитектура. Не като в главата ми и не като по телевизията.

Театрите също са гордост за виенчани. Всичко може да се гледа тук – и класически, и експериментални постановки. И не страдат от липса на публика.
В едно заведение хапвам торта с кафенце. Не пропускайте тази възможност. Цените са си за чудене – и в София има тортички по 4 евро, нали?

Магазините и улиците изобщо не са пренаселени. Има хора, но явно не се щурат насам-натам в работен ден. Винаги съм се питала кога работят жителите на София – от сутрин до вечер улиците и кафенетата са пълни с народ.
Виена си остава като планирана дестинация за по-обстойно разглеждане. Засега стига толкова. Уверих се, че няма друг такъв град. Със сигурност ще дойда за по-дълго. И то скоро.