Нова политика към българите зад граница

Министър Божидар Димитров

Българите по света и у нас са над 11 милиона души. В границите на страната са малко над 7,5 млн., като в това число се включват основно българи, етнически турци и роми. Българите по света са между 3 и 4 млн. и могат да бъдат разделени на две групи. Едната е на български граждани, напуснали родината през последните 100 г., живеещи и работещи по цял свят. Тази група наброява 1-1,5 млн. души.
Втората голяма група българи са останалите на чужди територии сънародници вследствие на териториални ампутации на страната след войните през ХХ век или в резултат на масови преселвания в периода ХVII-ХIХ век. Това са българските групи в Турция, Гърция, Македония, Албания, Косово, Сърбия, Румъния, Молдова, Украйна, Русия, Казахстан и т.н. Българските общности в тези страни наброяват 2-2,5 млн. души, като цифрата може да се окаже и по-голяма, защото в редица държави (Македония, Гърция, Албания) няма при преброяванията раздел „българи“. В други държави като Сърбия, Молдова, Украйна, макар и съществуващи по местното законодателство като малцинство, българите поради доста голям дискомфорт са се самоопределяли при преброяване другояче.
Българската държава има ангажименти към тези четири милиона българи. Политиката ни спрямо тях трябва да почива на два основни постулата. Първият е, че всичко, което ще прави българската държава за тях, трябва да е в резултат на ясно изразени техни желания и в съответствие, разбира се, със законодателствата на държавите, в които живеят и работят, в съответствие със законодателството и на ЕС като равноправни членове на общността.
Вторият постулат е още по-съществен. Сънародниците ни зад граница се наричаха и още се наричат „емигранти“. Под „емигрант“ се разбираше човек, напуснал завинаги родината, не поддържащ връзки с нея и осъден, второ, максимум трето поколение на денационализация. Днес напредъкът на технологиите в условията на силна глобализация промени същността на понятието „емигрант“ до степен, при която трябва да изчезне. Разстоянията от най-далечната точка на света до България се измерва максимум с денонощие. Интернет, мобилните телефони и сателитните телевизии вкарват българския език, история и култура в дома ти в Чикаго или Претория в момента, в който поискаш. Така че у нас разбирането на понятието „емигрант“ би трябвало да се замени с „българин, живеещ в чужбина“ или „външен българин“.
Първата група българи зад граница се състои основно от граждани от България, включително турци и роми, установили се в Западна Европа и Новия свят главно след 1989 г. Тази група е изключително полезна за България. Преводите в пари за издръжка на роднини само по банков път са около 2 млрд. евро и вероятно още толкова „на ръка“. Благодарение на връзките, контактите и позициите си в тамошното общество тя вече осигурява и прилив на инвестиции у нас, лобира за България и все по-често служи като „банка от кадри“ във висшия държавен апарат.
Сред тази група съществува силен стремеж за съхранение на националната идентичност – своята и на поколенията. Възползвайки се от демократичното устройство на държавите, в които са се установили, тези българи се самоорганизират в църковни, училищни, културни настоятелства. Но поради относително скорошната поява на тази българска общност още няма много богати хора, които да поемат грижата за тези сдружения.
Ето защо засега солиден дял от средствата за тяхното съществуване трябва да падне върху българската държава. В интерес на истината, тя е направила и още повече сега прави значителни усилия по въпроса. Но с вземането на иначе правилни решения е довела до „разпръскване“ на държавните дейности и средства в различни институции. Това води до трудна координация на действията им, а и до известна степен оправдана незаинтересованост. Министърът без портфейл, който медиите титулуват като „министър на външните българи“, няма никакви законови правомощия, нито бюджет, а само задължението „да координира“ дейността на останалите министерства. Но това е много трудно поради „ведомствената ревност“ и невъзможността пряко чрез заповеди да налага решения.
Решението е повече от очевидно – съсредоточаване на всички държавни усилия и средства в една институция, да речем, министерство на външните българи. Но не толкова липса на политическа воля – такава има, – колкото липсата на финансов ресурс не позволява да се реализира веднага тази ефективна стъпка. Докато това стане възможно, усилията следва да се насочат към рационализация на съществуващата сложна бюрократична система. При възможност нека се осигурят средства за бързото реализиране на следните три проекта.
1. Написване на 3 учебника – по български език, популярна история на България и география на България, съобразени със спецификата на децата ни в чужбина, на стойност 500 000 лева.
2. Доставка на сглобяеми църкви.
3. Създаване на Фонд за аварийни ситуации от 500 000 лева.
Що се отнася до втората група българи зад граница, при нея проблемите са съвсем други. Значителна част от тези наши сънародници са в напреднал стадий на денационализация. Младите хора от селата и градчетата, където основно живеят българите, естествено търсят реализация в големите градове и откъснали се индивидуално от българска езикова среда, те търпят бърза езикова и културна асимилация. Повечето от тези страни, в които живеят тези българи, не са членове на ЕС и контактите с родината са силно затруднени поради визовите ограничения.
Параметрите на държавната политика спрямо тях трябва да включват всички действия по опазването на националната им идентичност както при първата група – училища, църкви, сдружения от всякакъв тип. Но при тях трябва да има, с оглед на спецификата им, и определена политика по въпроса с българското им гражданство. Сложната и за съжаление корумпирана система принуждаваше хората да чакат отговор на молбите си по 4-5 г. С поправките в Закона за българското гражданство, приет от Министерския съвет и внесен в Народното събрание, срокът за отговор на молбите ще бъде съкратен на една година. Но натрупаните над 55 000 молби не могат да бъдат решени в този срок, ако административните служби, ангажирани в процеса, не бъдат подсилени с 15-16 щатни бройки.
Една от добрите практики е приемането на около 600 студенти годишно от тези общности в български университети. Досегашната статистика показва, че повечето от тези студенти остават в България. Те обаче получават смешната и тъжна стипендия от 90 лв. Необходимо е тя да се актуализира, като достигне поне минималната работна заплата.

Вестник „Стандарт“, 27.01.2010 г.