Новите издания на "Колибри"

Издателство „Колибри“, което подкрепя кампанията „Бъди грамотен“ и осигурява награди за участниците, ще зарадва читателите с изключително интересни заглавия. Почитателите на добрата книга могат да очакват до края на март следните заглавия:

* Анри Пози, „Войната се завръща“, превод Станимир Делчев, 332 стр., дата 8 март.

* Антонио Скармета, „Пощальонът на Неруда“, превод Боряна Дукова, 124 стр., дата 15 март, цена 10 лв.

* Пол Остър, „Музика на случайността“, превод Иглика Василева, 224 стр., дата 22 март, цена 12 лв.

* Уведомяваме ви също за преизданието на „Ни вест от Гурб“, Превод Боян Молина, 128 стр., цена 8 лв., за което бяхме получили многобройни запитвания. Нова книга от Едуардо Медоса се очаква в най-скоро време!

Публикуваме и по един откъс от всяка книга.

Пол Остър, „Музика на случайността“

Цяла година не пипна нищо друго, само кръстосваше Америка надлъж и нашир с колата, докато чакаше да му свършат парите. Дори се изненада, че изкара толкова дълго, но едно нещо някак си водеше към второ и, докато Наш успееше да разбере какво точно му се случва, той вече се оказваше от другата страна на бариерата, пред която иначе би могъл и да се спре. На третия ден от тринайсетия месец срещна един хлапак, който сам наричаше себе си Джакпота. Беше една от онези съвсем случайни, епизодични срещи, които изникват изневиделица, като че от нищото – сякаш клонче, пречупено от вятъра, най-ненадейно се приземява в краката ти. Ако се беше случила в друг момент, много е съмнително дали Наш
щеше дори устата си да отвори. Но тъй като вече се беше предал, тъй като си мислеше, че така или иначе вече няма какво да губи, видя в непознатия някакъв обрат, шанс да направи нещо за себе си преди да е станало твърде късно. И без окото му да мигне, се хвърли с главата напред.
Без дори да трепне от страх, Наш затвори очи и скочи.
Всичко беше въпрос на последователност, на определено подреждане на събитията. Ако на адвоката не му бяха нужни цели шест месеца, за да го открие, тогава денят, когато срещна Джак Поци, нямаше да го св?ри на пътя и следователно нито едно от нещата, произтекли от тази среща, нямаше да се случи. На Наш не му беше никак приятно да гледа на живота си по този начин, но факт е, че баща му беше умрял точно един месец преди Тереза да го напусна и ако той беше предполагал, макар и съвсем смътно, че го чака наследство, сигурно щеше да я убеди да остане. Но дори да го беше зарязала, вече нямаше да има нужда да кара Джулиет до Минесота, за да я остави при сестра си, и това също щеше да го предпази от онова, което се случи. Но точно тогава той все още беше на работа в пожарната и как при това положение да се грижи за двегодишно дете, когато му се налагаше да бъде на разположение по всяко време на денонощието? Ако разполагаше с някакви пари, щеше да наеме жена, която да живее у тях и да се грижи за Джулиет, но, от друга страна пък – ако имаше пари, нямаше да живеят под наем на долния етаж на една схлупена двуфамилна къща в Съмървил и тогава, по всяка вероятност, Тереза изобщо нямаше да избяга от него. Не че заплатата му беше малка, но ударът, който получи майка му преди четири години, му беше изпразнил джобовете до дъно, а и продължаваше да погасява пропуснатите месечни вноски към старческия дом във Флорида, където беше починала. Като се има предвид всичко това, домът на сестра му, както и да го
гледаш, беше единственото разрешение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее в истинско семейство, да бъде сред други деца и да диша чист въздух, а това бе за предпочитане пред всичко, което самият той можеше да ? осигури. И тогава съвсем неочаквано адвокатът го
намери и му изсипа всичките тези пари. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, тоест сума, която Наш изобщо не можеше да си представи, – но, както се оказа, тогава вече беше много късно. Твърде много неща се бяха завъртели през последните пет месеца и дори парите не можеха да спрат по-нататъшното им развитие.
Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последния път, когато това стана, той беше на две годинки, след което всякакви контакти бяха прекъснати – нито едно писмо, нито едно обаждане по телефона, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малък калифорнийски град насред пустинята, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал неголям магазин за железария, играел на борсата в свободното си време и никога повече не се оженил. Държал миналото си в тайна, така каза адвокатът, и чак след като един ден Наш-старши влязъл в кантората му, за да си направи завещанието, споменал, че има деца.
– Боледуваше от рак – продължи гласът в телефона – и не знаеше на кого друг да остави парите си. Затова реши, че може да ги раздели между двете си деца – половината за теб и другата половина за Донна.
– Странен начин да изкупиш греха си – каза Наш.
– Ами той си беше особняк, твоят старец, в това няма никакво съмнение. Никога няма да забравя какво каза, като го попитах за теб и сестра ти. Те по всяка вероятност ме ненавиждат – рече, – но вече е късно да се разкайвам. Какво ли не бих дал едно нещо да видя след като пукна – изражението на лицата им, като получат парите.
– Изненадан съм, че е знаел къде да ни намери.
– Не знаеше – отвърна му адвокатът – и повярвай ми, голям зор видях, докато те открия. Трябваха ми цели шест месеца.
– За мен щеше да е много по-добре, ако се беше обадил в деня на погребението.
– Понякога вадиш късмет, понякога – не. Преди шест месеца аз все още не знаех дали двамата сте живи, или мъртви.
Не можеше да се преструва, че скърби, но Наш сметна, че загубата ще го докосне по някакъв друг начин – вероятно нещо, наподобяващо тъга, или пристъп на гняв и съжаление в последния момент. В края на краищата онзи му беше баща и дори само този факт би трябвало да бъде почетен с няколко сериозни мисли за неведомите загадки в живота. Но истината е, че Наш не беше обзет от друго, освен от чиста радост. Парите, които му се изсипаха, бяха нещо толкова невероятно, толкова монументално в последствията, които водеха след себе си, че заличиха всичко останало. Без дори да се спре, за да огледа положението си внимателно, той веднага изплати дълга от трийсет и две хиляди долара към старческия дом „Приятни поля“, купи си нова кола (червен Сааб 900 с две врати – първата нова кола в живота му), след което си осребри всички отпуски, които беше натрупал през последните четири години. Нощта преди да напусне Бостън организира страхотен купон в собствената си къща, стоя със старите си приятели до три часа сутринта, след което, без да си легне дори за малко, се качи на новата си кола и пое към Минесота.
И именно тогава покривът над главата му започна да се огъва. Въпреки всички празненства и стари спомени, които продължиха няколко дни, Наш постепенно проумя, че положението е непоправимо. Твърде дълго беше стоял далеч от Джулиет и сега, когато се върна да я вземе при себе си, тя като че ли го беше забравила. Той си въобразяваше, че телефонните обаждания са достатъчни, че като говори с нея два пъти седмично, тя никога няма да го забрави. Но какво разбира едно двегодишно дете от междуградски разговори? В продължение на шест месеца за нея той е бил само един глас, мимолетен сбор от звуци и така лека-полека се беше превърнал в призрак.
Дори когато престояваше в къщата два-три дни, Джулиет се притесняваше, странеше от него, дърпаше се, не му даваше да я вземе, сякаш вече не вярваше в неговото съществуване. Беше станала част от новото си семейство и за нея той беше нещо като натрапник, чужд човек, сякаш дошъл от друга планета. Ядосваше се, задето я беше оставил там, дори и за това, че беше успял така добре да подреди нещата. Защото Джулиет вече се беше превърнала в обожаваната малка принцеса на новия си дом. Имаше три по-големи от нея братовчедки, с които си играеше,
едно куче лабрадор, както и котка, имаше люлка в задния двор на къщата, изобщо всичко, от което се нуждае всяко малко дете. Страшно го беше яд, че зет му е узурпирал неговата роля и с течение на времето вече трудно потискаше омразата си към него. Бивш футболист, който впоследствие се беше преквалифицирал в треньор и учител по математика, в очите на Наш Рей Швайкърт винаги е изглеждал голям тъпанар, но без съмнение човекът умееше да общува с деца, определено имаше подход към тях. Беше типичният Господин Добряк, великодушният американски татко, а като се добави и Донна, която държеше юздите здраво, семейството им беше непоклатимо като скала. Наш вече разполагаше с някакви пари, но как ненадейно се бяха променили нещата? Беше се опитвал да си представи как животът на Джулиет може да стане по-хубав, когато тя се върне с него в Бостън, но не можеше да измисли и един-единствен довод в собствена защита. Искаше да е егоист, да си брани правата, но нервите му не издържаха и най-накрая се предаде пред лицето на очевидната истина. Да изтръгне Джулиет от сегашната
? среда – това щеше повече да ? навреди, отколкото да ? помогне.

Антонио Скармета, „Пощальонът на Неруда“

През юни 1969 година две причини, колкото пре¬красни, толкова и тривиални, накараха Марио Хи¬менес да смени попрището си. Първо, Марио недо¬любваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато съ¬нуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправда¬ваше нежеланието си да приготвя такъмите на ба¬щината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сар¬казмът на баща му го пронижеше чак до костите.
– Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.
– Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.
И ако това беше тривиалната подбуда, то щастли¬вата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското за¬ливче с малко по-голямото пристанище на Сан Анто¬нио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатля¬ваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури меж¬ду безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да под¬кара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъх¬новяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на люби¬мите си актриси.
Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, ко¬гато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по мате¬матика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.
Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гри¬вата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.
– Идвам за обявата – издекламира той на чиновни¬ка с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.
– Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.
Сърцето и устните му отговориха в един глас:
– Да.
– Добре – каза служителят, като почистваше очи¬лата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.
– Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наб¬лизо, на залива.
– Много хубаво. Лошото е, че има само един кли¬ент.
– Един-единствен?
– Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.
– И кой е клиентът?
– Пабло Неруда.
Марио Хименес преглътна онова, което му се сто¬ри, че е цял литър слюнка.
– Но това е страхотно.
– Страхотно? Получава цели килограми кореспон¬денция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. По¬щальонът, който го обслужваше, се пенсионира, из¬гърбен като камила.
– Но аз съм само на седемнайсет години.
– А здрав ли си?
– Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.
Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.
– Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оп¬равят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.
– Искам мястото.
– Добре. Аз се казвам Косме.
– Косме.
– Трябва да ми викаш „дон Косме“.
– Да, дон Косме.
– Аз съм твоят шеф.
– Да, шефе.
Мъжът вдигна една синя химикалка, духна є, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:
– Име?
– Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тър¬жествено.
И приключил с изговарянето на тази жизненоваж¬на информация, той отиде при прозореца, махна обя¬вата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си.

Анри Пози „Войната се завръща“

Тази книга ще предизвика, и то не само във Франция, безпощадна неприязън към мен…
Едни ще видят в нея атака, други – защита. Тя не е нито едното, нито другото.
Тя е само усилие да изложа възможно най-ясно и най-обективно – в този най-критичен момент, който преживяваме от войната насам – онова, което научих, видях и
което е в действителност.
Нито за момент по време на анкетата, чиито резултати представям тук, някои от които вече бяха публикувани в „Л’ьовр“ (Делото), „Л’еко дьо Пари“ (Парижка хроника) и „Жьо сюи парту“ (Аз съм навсякъде), не съм имал намерение да вземам страна за или против чехите, румънците или сърбите, за или против хърватите, македонците или унгарците.
Единствената ми цел беше да покажа какво е положението в едната половина на Европа четиринайсет години след установения де юре мир и да посоча защо се е получило така; да предупредя какви катастрофи ни очакват, ако не проявим нужното внимание, и да обясня защо сме стигнали дотук.
Единственото, което ме интересуваше, докато кръстосвах Югославия, България, Унгария, Австрия, единственото ми притеснение, което не ме напусна нито за миг, бяха
последиците, които определени грешки, несправедливости или престъпления могат да имат за сигурността и бъдещето на Франция.
Всичко подчиних и сведох до това, а и всеки изминал ден след моето завръщане, всяка от кризисните прояви, които се редуват и множат по тези места от десет месеца насам, подсилват чувството ми, че това, което описах в тези страници, трябваше вероятно да бъде казано по-рано и по-високо от мен. Това е всичко!
Всичко, което пиша тук, съм претеглил дума по дума, проверил на място, по време на поредната дълга обиколка из Европа, пета поред след войната, която ме отведе от Загреб до Скопие, от София до Белград, от Солун до Будапеща, от революционните организации до министерските кабинети на диктатурите. Всичко, което ще прочетете – и най-дребния факт, и най-мимолетното твърдение, – съм видял и констатирал лично, а и всеки, който сам отиде, където съм бил, би го видял и констатирал на свой ред…
Добре ми е известно, че ще ме упрекнат именно в това, че съм посмял да го кажа, че грубо съм повдигнал воала, прикриващ голотата на пияния Ной. Ако трябваше
да го направя отново, не бих се поколебал!
Нямаш право да мълчиш, когато научиш макар и частица от истината, непознаването на която може да бъде фатално за твоите съотечественици. Трябва да я изречеш на висок глас, пък каквото ще да става с теб!

Когато напуснах Македония, отвратен до погнуса с достойнството си на свободен човек от сцените на жестокост и робство, на които станах свидетел; когато д-р Трумбич в Загреб, споделил за страданията и решимостта за бунт на хърватските си сънародници, ми каза: „Съобщете за всичко това у вас, макар да ми коства живота!“; когато установих на всяка крачка в Централна Европа как омразата, завистта, алчността, нарушаването на дадената дума и развилнелият се империализъм са потъпкали онзи мир, за който агонизиращите наши войници мечтаеха, че ще донесе на оцелелите малко повече справедливост, а на децата им – сигурно бъдеще, с най-егоистични подбуди и мисъл единствено за моята страна разказах всичко…
Великите принципи? Чистата справедливост? Абсолютното право? Ужасяващите неправди?
Милион и седемстотин хиляди французи загинаха, за да ги защитят и да заличат тези неправди…
Те загинаха напразно.
Едва четиринайсет години след смъртта на последните от тях, в Европа, по-разделена и по-смутна от всякога, се надигат отвсякъде буреносни облаци, заплашващи синовете на победителите, чийто триумф бе продаден от онези, които се включиха във войната само за да претършуват труповете!
За това, че пожела да освободи света, да установи мир и справедливост, спазване на правата на всеки, да даде на всички националности възможността да си поемат дъх
и да се развиват свободно; за това, че след победата остана в неведение за всичко, извършвано от нейно име, нашата страна настрои срещу себе си коалицията на всички народи, които мирът нарани, вместо да излекува, и които я смятат отговорна за това.
Отвсякъде непреодолимо ни заплашва война…
Войната се завръща, защото мирните договори там именно, където имаше най-много потиснати за освобождаване – по течението на Дунав и на Балканския полуостров, – създадоха повече несправедливост, безредие и произвол, отколкото успяха да отстранят; защото техните възвишени и благородни формулировки послужиха за прикритие на най-долни апетити, на най-отвратителни комбинации с цел
завоевания и сделки…
Трябва човек да е бил там, където проведох анкетата си – в тази българска Македония, която потръпва от безпомощен гняв под петата, смазваща врата й; в тази Хърватия, където едни от най-културните европейци са ограбени, поробени, избивани от техните „родни братя“; в тази Унгария, която бе буквално разпъната на кръст в името на справедливостта, – за да разбере какво спечелиха някои хора и народи от саможертвата на нашите мъртъвци!
Сега вече знам – няма нищо по-отвратително от потиснатия, превърнал се в потисник!…
Мъжете, които суверенно провъзгласиха от името на победилите народи условията на мира – Уилсън, Клемансо, Лойд Джордж, Орландо, – бяха добронамерени, почтени и чистосърдечни, с абсолютно простодушно и непорочно съзнание. Не бяха заслепени от злоба, имперски дух или стремеж към хегемония. Те се постараха само – с едно душевно спокойствие, граничещо с наивността – да възстановят опустошена Европа на базата на равнопоставеност, така че животът отново да стане възможен и за най-малките националности при условията на сигурност и съгласие.
„Справедливост и свобода за всички!“ – провъзгласиха те по време на войната…
След като врагът бе сломен, те пожелаха договорите, закрепващи победата, да осигурят окончателно свобода и справедливост.
Преди четиринайсет години…
А ето, че все по-застрашително сградата, която бяха издигнали върху най-благородните принципи, с култ към свободата и най-искрена и гореща привързаност към правните норми, заплашва да се срине. От всички страни се появяват пукнатини, дефекти, саботажи. Архитектите бяха недостойно предадени от своите строители.
Мирното дело, което трябваше да премахне войната, ускорено действа за нейното завръщане…