Нови заглавия от "Колибри"

Три предстоящи заглавия от „Колибри“ ще зарадват ценителите на добрата книга:

Луис Бунюел, „Последен дъх“, превод Нина Венова, 328 стр., дата 22 март, цена 14 лв.

Съмърсет Моъм, „Скелет в гардероба“, превод Мария Донева, 212 стр., дата 6 април, цена 12 лв. ?

Йон Айвиде Линдквист, „Пусни ме да вляза“

Публикуваме откъси от трите издания.

Луис Бунюел „Последен дъх“

През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание.
Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея – физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си, – после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв
път, вече не знаеше дори името ми.
В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите.
В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.
Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.
С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?
А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми.
Засега още не съм усетил признаци на третия тип амнезия. От далечното си минало, от детството си пазя многобройни и ярки спомени, както и множество лица и имена. И ако ми се случи да забравя някое, не се тревожа кой знае колко. Знам, че ще изникне ненадейно от подсъзнанието, което работи неуморно и подмолно.
Затова пък понякога изпитвам остро безпокойство, дори страх, когато не мога да си спомня нещо, преживяно неотдавна, името на човек, когото съм срещнал през
последните месеци, или дори названието на предмет. Изведнъж личността ми се натрошава, разпада. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, ала всичките ми усилия, целият ми гняв остават безплодни. Дали пък това не е началото на пълната загуба на паметта? Ужасно е чувството, когато си принуден да прибягваш до метафора, за да кажеш „маса“. Нещо повече, това е най-мъчителният страх: да си жив, но вече да не разпознаваш самия себе си, да не знаеш кой си.
Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил
живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.
Често съм си мислил да включа в свой филм сцена как един човек се опитва да разкаже някаква история на свой приятел. Но забравя всяка трета дума, от най-обикновените – като „кола“, „улица“, „полицай“. Ломоти, заеква, помага си с ръце, търси поетични еквиваленти, докато най-сетне приятелят кипва, удря му плесница и си отива. А понякога, за да се защитя от страховете си посредством смеха, разправям за онзи, дето отишъл при психиатъра да се оплаква от смущения и празноти в паметта. Психиатърът му задал някой и друг общ въпрос и му рекъл:
– Е, кажете сега. Тези празноти?
– Какви празноти? – запитал човекът.
Абсолютно необходима и всемогъща, паметта е също и крехка, застрашена. Застрашена не само от старата си неприятелка забравата, но и от фалшивите спомени,
които я заливат ден след ден. Един пример: колко пъти съм разправял на приятели за сватбата на Пол Низан – интелектуалец марксист от 30-те години. Пред очите ми
бяха църквата в Сен Жермен де Пре, присъстващите, сред които и аз самият, олтарът, свещеникът, Жан-Пол Сартр като свидетел на младоженеца. Докато един ден миналата
година изведнъж ме прониза мисълта: но това не е възможно! Никога Пол Низан, убеден марксист, й жена му, от семейство на атеисти, не биха се венчали в черква! Абсолютно недопустимо. Значи съм преиначил спомена? Дали пък просто не съм си го измислил? Не съм ли смесил две неща? Не съм ли наложил обичайния църковен декор върху разказана ми сцена? И до днес не знам.
Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.
В тази полубиографична книга, където ще се случи да се отклонявам като в пикаресков роман, да се поддавам на неудържимото очарование на неочакваното развитие на разказа, може би въпреки бдителността ми са останали все пак някои фалшиви спомени. Повтарям, това е маловажно. Изтъкан съм от грешките и съмненията си, също както и от убежденията си.
И понеже не съм историк, не съм си помагал с никакви бележки, с никакви книги, така че предлаганият тук портрет безспорно е моят, с моите твърдения, колебания, повторения, пропуски, с моите истини и лъжи, накратко – с моята памет.

Съмърсет Моъм, „Скелет в гардероба“

Забелязал съм, че ако някой ти позвъни по телефона и не те намери, но заръча да му се обадиш мигом щом се върнеш, защото те търсел по важна работа, най-често тя
е важна за него, а не за теб. Ако трябва да ти направят подарък или услуга, хората обикновено сдържат нетърпението си. Върнах се у дома и преди да се преоблека за
вечеря, имах време колкото да прегледам вестника с една цигара и глътка алкохол, затова, когато госпожица Фелоус, моята хазайка, ми съобщи, че господин Олрой Киър заръчал да му се обадя по телефона веднага щом се върна, реших, че преспокойно мога да не изпълня молбата му.
– Да не би да е Киър писателят? – попита госпожица Фелоус.
– Същият.
Тя отправи ласкав поглед към телефонния апарат.
– Да го набера ли?
– Не, благодаря.
– Какво да му кажа, ако пак се обади?
– Нека ви предаде онова, което има да ми съобщи.
– Добре, господине – рече тя и сви устни. После взе празния сифон, придирчиво се огледа, за да се увери, че стаята е подредена, и излезе.
Госпожица Фелоус четеше романи до захлас. Бях сигурен, че е изгълтала всичките книги на Рой. И тъй като се позасегна от моето равнодушие, стана ми ясно, че е във възторг от тях. Когато се прибрах късно вечерта, на масичката имаше бележка, написана с нейния едър, четлив почерк:
Господин Киър звъня още два пъти. Ще Ви бъде ли възможно утре да обядвате с него? Ако не, изберете удобен за Вас ден.
Бях учуден. За последен път видях Рой преди три месеца на една вечеря, и то за няколко минути; както винаги той беше много мил и на сбогуване изрази дълбокото си
съжаление, че толкова рядко се срещаме.
– Лондон е ужасен – каза ми тогава Рой. – Все не остава време да се видиш с хората, които са ти приятни. Хайде другата седмица да обядваме заедно.
– С удоволствие – отвърнах аз.
– Щом се прибера, ще си погледна бележника и веднага ще ти се обадя.
– Добре.
Познавах Рой от двайсет години и ми бе добре известно, че бележникът, в който записва уговорените си срещи и посещения, неизменно стои в горния ляв джоб
на жилетката му, затова не се учудих, че през следващата седмица не ми се обади. Та и сега нищо не можеше да ме убеди, че трескавото му желание да ми окаже гостоприемство е безкористно. Докато пушех последната за деня лула, преди да си легна, премислях всевъзможните по води, поради които Рой ме кани на обяд. Или някоя
от неговите поклоннички го е помолила да я запознае с мен, или някой американски издател, минаващ през Лондон, е пожелал да ме види; въпреки всички мои догадки
не биваше да бъда несправедлив към стария си познат: не допусках, че дотолкова е изхабил запасите си от претексти, които му служат за извинение, та да не може да се справи с положението. Освен това предлагаше да определя удобен за мен ден, следователно едва ли имаше намерение да ме свързва с някого.
Никой не би могъл по-добре от Рой да прояви най-искрена сърдечност към свой колега писател, по когото всички се прехласват, никой не би могъл така деликатно
да се отвърне от него, когато леността, неуспехът или нечия сполука хвърлят сянка върху славата му. Всеки писател преживява времена на възход и на спад и аз ясно
съзнавах, че в момента не съм сред избраниците. Очевидно трябваше да намеря повод и вежливо да отклоня поканата, при все че Рой беше упорит и ако му трябвах
за нещо, нямаше лесно да го откажа от намерението да се срещнем, освен ако не го пратех по дяволите – просто и ясно; ала ме човъркаше любопитство. Да не говорим, че
имах слабост към Рой.
С възхищение наблюдавах израстването му в писателското поприще. Неговата кариера би могла да послужи за образец на всеки млад човек, поел пътя на твореца. Не
познавам никого измежду моите съвременници, който да е пожънал такива лаври с толкова малко талант; но капка по капка вир става, казват мъдреците. Рой прекрасно съзнаваше това, ала навярно и сам понякога смяташе едва ли не за чудо факта, че с тъй оскъдно дарование е успял да напише цели трийсет романа. Струва ми се, че бе
намерил упование в онази реч на Томас Карлайл, в която се казва, че геният – това е безгранично трудолюбие. Рой се е замислил над прочетеното. Ако всичко зависи от трудолюбието, вероятно си е казал той, аз също мога да стана гений като всички останали гении. И когато възторжената критичка от едно женско списание написа статия за негова книга и използва същия цитат (а по-късно това сториха и други критици), сигурно е въздъхнал с облекчение, сякаш с много усилия най-сетне е успял да реши трудна кръстословица. Всеки, който с години е следил неуморните му изяви, ще потвърди, че в края на краищата Рой заслужава да бъде признат за гений.
Още в началото той имаше някои преимущества. Беше единствен син на държавен служител в Хонконг, завършил кариерата си като губернатор на Ямайка. Срещу името на Олрой Киър в справочника „Кой какъв е“ сбитите редове оповестяваха: „ед. син на сър Реймънд Киър, кав. на орд. Св. Мих. и Г., орд. Викт., II ст., и на Емили, дъщ. на покойния ген.-майор от Инд. армия Пърси Кампърдаун.“ Рой беше учил в Уинчестър и в оксфордския Ню Колидж. Бил е председател на Студентския клуб и за малко да получи синята фланелка на отбора по гребане, но най-неочаквано се разболял от заушки. През студентските си години живял скромно и порядъчно, а не бурно и завършил университета без никакви дългове. Още тогава Рой бил доста стиснат – не обичал да пилее пари. Като добър син, той никога не забравял, че родителите му правят жертви, за да му дадат такова скъпо образование. Вече в оставка, баща му се настанил в скромна, но съвсем прилична къща в Глостършир близо до Страуд и от време на време пътувал до Лондон, за да се среща с дипломати и държавни чиновници в колониите, където е служил, и посещавал „Атинеум“, тъй като бил член на този клуб. Веднага след като Рой завършил Оксфорд, баща му чрез свой стар познат от клуба го назначил учител на болнавия единствен син на прочут лорд. А това дало възможност на Рой от ранна възраст да се запознае с цялото висше общество. И той добре бе използвал тази възможност. В книгите му не се прокрадва нито един от онези неприлични изрази, които опошляват съчиненията на писатели, изучаващи светското общество от страниците на илюстрованите списания. Рой безпогрешно знае как херцог разговаря с херцог и как някой член на Парламента, адвокат или камериер съответно би трябвало да се обръща към един херцог. Пленителна е лекотата, с която в ранните си романи Рой се справя с вицекрале, посланици, премиери, дворцови особи и знатни дами – дружелюбно, но не и натрапливо, фамилиарно, но не и нахално. Той не допуска да се забравя техният ранг, но същевременно споделя с читателите приятното чувство, че и онези са от плът и кръв, както ние с вас. За съжаление модата се смени и животът на аристокрацията не се смята за сериозна тема на художествената литература, в резултат на което Рой, винаги чувствителен към повеите на времето, в следващите си романи бе принуден да се ограничи с описание на душевните конфликти на адвокати, чиновници и търговски агенти, а в техни води той не плуваше с предишната си увереност.

Йон Айвиде Линдквист, „Покани ме да вляза“

– Какво е това според вас?
Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.
Може би хероин, но никой не посмя да се обади. Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов приятел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха.
Полицаят разтръска пликчето.
– Дали е бакпулвер? Брашно?
Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така
че можеше да се предположи. Полицаят се обърна към госпожицата.
– На какво ги учите в часовете по домакинство?
Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя: ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди началото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.
Оскар се разкъсваше. Знаеше отговора. Не издържаше да си мълчи, щом знае. Искаше полицаят да го забележи. Да го погледне и да потвърди правилния отговор.
Глупаво беше, съзнаваше го, но вдигна ръка.
– Да?
– Хероин е, нали?
– Абсолютно. – Полицаят го погледна приятелски: – Как позна?
Всички извърнаха глави към него, любопитни да чуят какво ще каже.
– Ами аз… чета много и така.
Полицаят кимна.
– Хубаво е да четеш. – Разтръска пликчето. – Но не ти остава време, ако се занимаваш с такива работи. Как мислите, колко би могло да струва това нещо?
Нямаше нужда Оскар да се обажда повече. Беше удостоен с поглед и разговор. Дори успя да каже на полицая, че чете много. Не се беше надявал чак на толкова.
Замечта се. Как полицаят ще дойде след часа и ще го заговори, ще седне до него. Тогава ще му разкаже всичко. А полицаят ще разбере. Ще го погали по косата и ще
каже, че е добро момче, ще станат, ще го прегърне и ще подхвърли…
– Кречетало.
Йони Форшберг го ръгна болезнено с пръст в хълбока. Брат му движеше с наркомани и Йони използваше разни думи, които и останалите момчета от класа бързо
подхващаха. Навярно знаеше точно колко струва такова пликче, но не се издаде. Не приказваше с ченгета.
Беше междучасие и Оскар се забави нерешително при закачалките. Йони щеше да го накаже – кой е най-добрият начин да се спаси? Да остане в коридора или да излезе
навън? Йони и другите от класа се втурнаха към двора.
Ами да, полицаят ще е там с колата си и които се интересуваха, можеха да отидат да я видят. Йони не би посмял да му се нахвърли, докато полицаят е в училището.
Оскар слезе до вратата и погледна навън през стъклото. Точно така, целият клас се беше събрал около полицейската кола. На него също му се искаше да бъде там,
но нямаше смисъл. Някой ще го срита с коляно, друг ще му издърпа отзад долните гащета – със или без полицай наблизо.
Но все пак имаше тази отсрочка, междучасието. Излезе на двора и се промъкна към тоалетните откъм задната страна.
Вътре се заслуша, покашля се. Звукът отекна над кабинките. Той набързо извади от гащите си „пикливата топка“, кълбо дунапрен колкото мандарина, изрязано от стар дюшек, с отвор за пишката. Помириса я.
Ами да, леко се беше подмокрил, по дяволите. Изплакна топката на чешмата, изстиска я.
Инконтиненция. Така се наричаше. Беше чел за това в една брошура, свита от аптеката. Нещо, от което страдали най-вече бабичките.
И аз.
Имало лекарства, пишеше в брошурата, но той не възнамеряваше да използва джобните си пари, за да се срами в аптеката. А и на майка си нямаше да каже; толкова щеше да го съжали, че му се гадеше.
Имаше си „пикливата топка“ и тя вършеше работа, докато не стане по-зле.
Стъпки отвън, гласове. Стиснал топката в ръка, той се промъкна в една от кабинките и се заключи, в същия миг външната врата се отвори. Оскар се качи безшумно върху тоалетната чиния и клекна, за да не се виждат краката му, в случай че някой надзърне под вратата. Затаи дъх.
– Прааасчо?
Йони, естествено.
– Прасчо, тук ли си?
И Мике. Двамата най-ужасни. Не, Томас беше по-гаден, само че почти никога не участваше, ако се включваха удари и дращене. Твърде готин е за такива неща. Сигурно сега се мазни на полицая. Откриеха ли „пикливата топка“, тъкмо Томас щеше да се възползва да го унижи и съсипе. Йони и Мике щяха само да го напердашат, и толкова. Така че отчасти беше извадил късмет…
– Прасчо? Знаем, че си тук.
Пробваха вратата. Разтърсиха я. Заудряха я. Оскар обгърна коленете си с ръце и стисна зъби, за да не изкрещи.
Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Защо не ме оставите!
После Йони заговори с гальовен глас:
– Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва да те докопаме след училище. Това ли искаш?
Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша предпазливо.
Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари. Тоалетната затътна и райберът се огъна навътре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто
не можеше.
– Прааасчо?
Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже колко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил грозен, бил гаден.
Но проблемът всъщност беше, че изобщо съществуваше, и всяко напомняне за съществуванието му беше престъпление.
Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?
Взираше се в райбера, който се огъваше в ключалката и скърцаше, във вратата, която се отвори и изтрещя в стената на кабинката, видя триумфално ухиленото лице
на Мике Сисков, и знаеше.
Защото играта не беше такава.
Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покатерили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.
За тях беше опиянението на ловците, за него – страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.