Ирина Гигова: Фреди Меркюри в театър „Възраждане” е абсолютен хит

Ирина Гигова е автор на пиесата „Последната тайна на Фреди Меркюри”, която се състезаваше за номинациите за тазгодишния Аскеер в категорията „Съвременна българска драматургия”. Шефът на фондацията „А`Аскеер” Милен Миланов отбеляза, че само един глас на журито не е стигнал на Ирина Гигова, за да се окаже сред първите трима номинирани драматурзи.

АкадемикаБГ/akademika.bg я потърси за интервю във връзка с бума на качествената българска драматургия, която обявиха от фондация „Аскеер“, както и заради големия интерес към пиесата за Фреди Меркюри.

– Г–жоГигова, вашатапиеса „Последната тайна на ФредиМеркюри” бешесред 25-те състезаващите се за номинациите „Аскеер 2013“. На какво според вас се дължи бумът на качествена българска драматургия?

– Отмина еуфорията от първите години след промените, когато изведнъж стана възможно да се пише за всичко и българските автори искаха да кажат от всичко по много и ако е възможно – в едно-единствено произведение, изземайки функциите на публицистите или обикновените хроникьори. С времето повечето осъзнаха повторяемостта на света, организирането на привидно новите ситуации по същите стари модели и потърсиха важните неща отвъд злободневието. Дойде и нова вълна драматурзи, която за щастие няма домораслите комплекси на поколението, закърмено с вестникарската реторика на родното първоначално разкрепостяване.

– Дълги години работите като журналист, театрален критик. Това е дебютът ви като драматург – кое направи тази крачка възможна?

– То просто се случи. Беше изненада и за мен самата, макар да изглежда естествено, щом толкова дълго съм писала за това как другите „правят театър“, и аз в един момент да премина от отсрещната страна. Явно се беше натрупало нещо, което поисках да споделя. А и преди около 2 г. преживявах ужасяващо скучен в професионално отношение период, който почти уби чувството ми за смисленост. И понеже сигурно за пръв път в живота си съм се чувствала със „свободен мисловен капацитет“ заради скучната ми работа, с каквато не бях свикнала и която за радост се оказа доста временна, в главата ми започнаха да се подреждат диалози… Да „затворя“ в една въображаема стая двама герои, които целият свят си мисли, че познава, и да се оставя да ме изненадат какво ще стане между тях и с тях – това е невероятно усещане, което наистина по някакъв начин промени живота ми. А и сега още по-често ходя на театър: освен на почти всички нови постановки – и винаги, когато се играе „Последната тайна на Фреди Меркюри“ в Театър „Възраждане“ J

– Защо точно Фреди Меркюри?

– Питат ме често дали съм голям фен на „Куин“ и Фреди. Сега–- да, но навремето, когато съучениците ми слушаха „Куин“ и „Пърпъл“, аз предпочитах една друга британска банда – „Кокни Ребъл“ (Cockney Rebel) и гласът на техния солист Стив Харли ми се струваше върхът. Тогава, а и задълго по-нататък, към Фреди Меркюри съм изпитвала единствено хладно възхищение. Той е късна любов.
Преди време, подготвяйки статия за него, се натъкнах на едно документално разследване върху биографията и творчеството му (първо на английски, а после и на руски), което го представя в напълно алтернативна светлина в сравнение с клишетата, битуващи за него. Някои неща в тази монография са толкова шокиращо различни от всичко познато, че ме подтикнаха да ровя още и още… Разбира се, историята в моята пиеса е художествена измислица, каквато няма в биографиите, тя дори влиза в задочен спор с тях, но сюжетът е изтъкан от някои реални факти и изказвания, прекроени и пренаредени така, че да „обслужват“ тази измислена история, в която Фреди е и метафора на артиста изобщо.
Май по това време за пръв път открих снимки на Фреди като млад. Навярно и преди съм виждала, но не съм се замисляла над това. Те ме шокираха. Одухотворено излъчване, нежни черти, нетипична красота, от която просто не можеш да откъснеш поглед. И в един момент същият човек се променя до неузнаваемост: става мачо, пуска мустаци като шофьор на камион, изобщо явно умишлено по някаква своя си причина се състарява, огрубява и загрозява. Сякаш си е изработил някаква броня. Защо? Явно зад такава драстична физическа промяна се крие някаква съдбовна вътрешна трансформация. Струва си да дълбаеш… А може би просто в началото на 80-те модата се е сменила. Жалко. Рок звездите са били толкова красиви през 70-те – защото са се гримирали J
– Пътят от написването на една пиеса до появата й на сцена не е лек. Как се случи при вас?

– Повече време и упоритост ми трябваха, за да се „стиковам“ с натоварената програма на режисьора Съни Съниски, който поставя доста в чужбина, а и се занимава не само с театрални проекти… Но държах той да вдъхне живот на Фреди. Иначе за около два месеца пиесата намери своята идеална сцена леко и естествено, така както беше написана. Със Съни я предложихме почти едновременно на пет театъра: два от тях я отхвърлиха, защото беше прекалено камерна за тяхната сцена, или защото сметнаха, че „не е за тях“, каквото и да означава това; другите три я пожелаха. Театър „Възраждане“ веднага откликна и ни осигури перфектните условия. Директорът, актрисата Татяна Захова, съзря потенциала в този проект и първа дръзна да рискува. За което винаги ще съм й благодарна. Мисля, че така стана най-добре – нещата се случиха по оптималния възможен начин: на сцената в Театър „Възраждане“ се роди абсолютен хит. Уникален шанс е, че в трупата те имат не един, а двама актьори, удивително приличащи на Меркюри (Свежен Младенов и Анатоли Лазаров), актьор с физическите характеристики на балетиста Рудолф Нуреев (Георги Златарев) и същинска Мери Остин – гаджето на Фреди, в лицето на носителката на „Аскеер“ Мариана Жикич. Да не говорим, че освен приличащи на героите, те са и невероятно талантливи.

– Какви са очакванията ви за следващите номинации за „Аскеер“ при режисьори и актьори. Имате ли фаворити?

– Фаворитите ми са споменати по-горе. И не защото са свързани с моята пиеса – всъщност тя вече не е „моя“: след мен стана на режисьора, сега е на актьорите и на публиката, има си свой собствен живот с тях – различен във всяка от вечерите, когато се играе. Те са мои фаворити, защото са наистина добри, уникално експресивни, различни. Известен наш хореограф сравни работата на Сънински с бродуейски спектакъл. Представяте ли си каква интелектуална и емоционална енергия е вложена, само за да се докоснеш до тези огромни личности на световния шоубизнес и високото изкуство? И да произведеш от това театрален факт, който да пали и родните меломани? Всеки ден отново и отново актьорите преодоляват страха, респекта и се превръщат във Фреди и Руди. И публиката им вярва. Така че номинациите за режисура, водещи мъжки, поддържащи мъжка и женска роля ще им отиват и още как.

Но, разбира се, може и да не стане така. Интригуващ беше театралният дебют на кинорежисьорката Зорница София; роля шедьовър става и всичко, до което този сезон се докоснат актьорите Атанас Атанасов и Владо Пенев (че сега е министър, явно не му пречи…). Има и много други.

– Какво предстои–в живота на пиесата и в творчески план?

– Пиесата се превежда на английски, немски и руски (може и вече да е преведена) и ще се опита да атакува чрез нашите агенти Лондон, Париж, Ню Йорк, Москва, Берлин… Очакваме покани от международни фестивали, защото тя е готова за дълъг път. В творческо отношение… не планирам нищо – когато узрее, то само ще ме открие и ще ми се „обади“, както стана и сега. Надявам се, отново да е за реална личност, за която познаваме само клишетата от „повърхността на айсберга“. Не е изключено да е и от българската действителност. Какво например знаем за истинската драма на „пролетарския поет“ Смирненски – разочарован бетер символистите, умиращ, уморен от идеологически клишета? Но ще ми трябва време да се оттласна, за да не го изкарам някой подранил български Фреди Меркюри…

Яна ИВАНОВА