С Болонската декларация висшето образование в Европа бе структурирано в три степени – първа степен базисна (широко профилна, университетски тип), която води до образователно-квалификационна степен „бакалавър“ ( bachelor), обикновено в 3 години, за Източна Европа – най-често 4 години; втора степен – допълнителна квалификация и специализация с образователно-квалификационна степен „магистър“ ( master) – в 2 или 3 семестъра и трета степен – най-често в 3 години, която води до образователната и научна степен „доктор“. И трите степени се реализират единствено в институциите на висшето образование – университети и висши училища, но не във всички, а само в тези които имат нужния капацитет и научна инфраструктура, признати чрез акредитирани бакалавърски, магистърски и докторски  програми от независим орган (у нас Националната агенция за оценяване и акредитация).

От 2001 г. към Болонската декларация има и допълнителен документ, с който се утвърждава, че „висшето образование не е стока, студентът не е клиент и университетът не е супермаркет“. Така Европа отговаря на една пагубна тенденция в развитието на масовото висше образование, която в специализираната литература се означава като „макдоналдизация на висшето образование“.

Отговорните фактори и научната общност трябва да знаят, че България не изпълнява в пълна мяра поетите   с подписването на Болонската декларация задължения. С приемането на злополучния Закон за академичната автономия (1990 г.) специалностите във висшето образование (в 5 години) бързо се увеличиха до 650. С приемането на Закона за висшето образование (1995 г.), който въведе трите степени на висшето образование, с големи усилия бакалавърските програми намаляха до около 200, но през годините (и особено в последните години) броят на бакалавърските програми започна неудържимо да расте като отклонението от широката профилност на обучението е очевидно. Така факултети, които са имали в миналото 1-2 специалности, сега предлагат уж „широко профилни“ бакалавърски програми на брой 10 – 12 и повече. А броят на магистърските програми за цялата система на висшето образование надхвърли 10 000, което е абсурд, защото ние нямаме научния капацитет за реализация на толкова много допълнителни специализации и квалификации. Приложението на този екстензивен подход е свързано с надеждата, че по такъв начин ще се увеличи броя на студентите във висшето образование. Най-често тази надежда не се оправдава, а бакалавърските програми, реализирани в 1-2 студентски групи, се оказват рискови относно запазването им през целия период на следване. Администрацията внимава да няма отпадащи студенти и по този начин качеството на обучение на студентите е под заплаха. Тъй като този процес продължава години наред, бързо, на фона на засилващите се разпадни процеси в българското средно образование, и висшето образование в България все повече се очертава като една обществена„лъжа“, която в публичния сектор се манифестира с т.н. „калинки“. За капак в България макдоналдизацията на висшето образование има своите влиятелни проводници.

Да се върнем към темата на настоящето съобщение и да разгледаме частния пример на CNRS във Франция. Докторски степени във Франция се получават единствено в университетите. Но институтите на CNRS чрез двустранни споразумения са в много тясна връзка с конкретни университети. Длъжностите в институтите на CNRS , за които се обявяват ежегодно конкурси са: аssociate scientist 2 ^nd class; associate scientist 1^st class; senior scientist 2^nd class; senior scientist 1^st class (преводът на английски е на CNRS). Тези конкурси са по определени научни теми и позициите са постоянни.

Отделно CNRS поддържа програмата „Higher education chairs” – конкурси за доценти (associate professor) към специализирани лаборатории на кооперирани с CNRS университети – местата са за 5 години, издръжката е от CNRS, селекцията на кандидатите е съвместна и се базира върху обща стратегия за научното развитие на висшето училище и института на CNRS.

Любопитна практика има и в Royal Society. Най-старата академия в света, която не поддържа специализирани научни институти, често обявява конкурси за Research Professors (професори – изследователи). Спечелилите имат право със средства на Royal Society да изградят в подходящ университет специализирана лаборатория по конкурсната тема и да подберат научен състав за нея.

Изобщо съществуват различни форми за сътрудничество с университетите, които са между най-дълговечните обществени институции, заедно с институциите на църквата и войската. Тази устойчивост във времето се дължи на университетската идея – Education and Research Belong Together” – именно в реализацията на тази идея цивилизацията маркира своето развитие.

***Д-р, дхн Борислав Тошев е професор по физикохимия и колоидна химия. В Софийския университет „Св. Климент Охридки“ е бил ръководител на Катедрата по физикохимия; ръководител на Катедрата по методика на обучението по химия; ръководител на Учебно-научната лаборатория по химическо образование и история и философия на химията; заместник-ректор ( ресор „Научни изследвания“) на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е заместник-министър (ресор „Висше образование“) в Министерството на образованието и науката. Сега проф. Тошев е председател на научно-експертната комисия по природни науки към Фонд “Научни изследвания” и главен редактор на международното научно списание Bulgarian Journal of Science and Education Policy.

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Добави в Svejo