"Колибри" представя новата книга на Сири Хуствет – "Лято без мъже" - Академика

Авторка на ироничното и трагикомично повествование в „Лятото без мъже“ е Мия Фредриксен – поетеса, внезапно изоставена от съпруга си след трийсет години брак и принудена да види себе си и света по съвсем неочакван начин. След кратък престой в психиатрична клиника тя се връща за едно лято в родното си градче, където майка й живее в дом за възрастни хора. И макар че се настанява да живее сама в къща под наем, скоро Мия се оказва въвлечена в живота на цял куп жени – достолепните приятелки на майка й, съседката с две малки деца и темпераментен съпруг и неуправляемите, кроящи интриги тийнейджърки от школата по поезия. Преплитайки техните житейски истории с философски размисли, Сири Хуствет създава провокативен, остроумен и дълбок роман за жената във всичките й възрасти, за любовта и брака, за онова, което свързва и разделя половете.

Сири Хуствет

Сири Хуствет е с норвежко потекло, но е родена през 1955 г. в щата Минесота в семейството на университетски преподавател по скандинавска литература. Тя е съпруга на големия съвременен американски писател Пол Остър, но отдавна е излязла от сянката му и както той казва, „скоро ще ме сочат с пръст като съпругът на Сири Хуствет“.

Сири Хуствет „Лято без мъже“

Малко след като той изрече думата пауза, аз полудяхи се озовах в болница. Той не каза Не искам да те виждам никога повече или Между нас е свършено, но следтрийсетгодишен брак пауза стигаше, за да се превърнав умопобъркана, чиито мисли експлодират, рикоширати се стрелкат една към друга като пуканки в микровълнова. Стигнах до това печално наблюдение в леглото сив Южното крило, така натъпкана с халдол, че не ми семърдаше. Противните ритмични гласчета бяха позаглъхнали, но все още ги чувах, а щом затворех очи, виждаханимационни герои, които търчаха по розови хълмчетаи потъваха в сини горички. Накрая д-р П. ми сложи диагнозата „кратко психотично разстройство“, известнооще като „кратка реактивна психоза“ – което означава,че си наистина луд, но за малко. Ако не ти мине за месец,лепват друг етикет. Изглежда, за въпросния вид умопомрачение често има пусков механизъм, „стресор“, кактоказват психиатрите. В моя случай това беше Борис, илипо-скоро фактът, че Борис го нямаше, че Борис си бешевзел пауза. Държаха ме под ключ седмица и половинаи после ме пуснаха. Още известно време продължих дасе лекувам като приходящ пациент, а след това открихд-р С., която имаше алтов мелодичен глас, сдържана усмивка и афинитет към поезията. Тя ми помогна да систъпя на краката… всъщност още ми помага.

Не обичам да си спомням лудата. Хващаше ме срамот нея. Много дълго нямах желание да прочета онова,което тя беше написала в черно-белия бележник, докатолежеше в болницата. Знаех какво е надраскано на корицата с почерк, който нямаше нищо общо с моя – „Мозъчни отломки“, – но не исках да отворя бележника.

Работата е там, че ме беше страх от нея. Когато дойдеда ме види, Дейзи, момичето ми, се мъчеше да прикриенеудобството си. Не знам какво точно е видяла, но могада се досетя: една жена, измършавяла от гладуване, всеоще неадекватна, с тяло, вцепенено от лекарствата, еднажена, която не можеше да отговори свързано на думитена дъщеря си, която не можеше да прегърне собственотоси дете. А после, като си тръгна, я чух да се оплаква предсестрата, а по гласа й си личеше, че едва удържа сълзите:„Все едно това не е мама“. Тогава не бях на себе си, нода си спомням това изречение, сега е жива мъка. Не могада си простя.

Паузата беше французойка, която накуцваше, ноимаше лъскави кестеняви коси. Освен това притежаваше импозантен бюст, който беше истински, а не изфабрикуван,тесни правоъгълни очила и блестящ ум. Бешемлада, разбира се, с двайсет години по-млада от мен, иподозирам, че Борис доста време беше точил лиги следколежката си, преди да атакува нейните импозантности.Непрекъснато си представях сцената. Борис, със снежнобелите къдрици, които падат върху челото му, сграбчвагърдите на въпросната Пауза до клетките на генетичномодифицираните мишки. Винаги си го представям в лабораторията, макар че сигурно греша. Те двамата рядкоса оставали там насаме, а и „екипът“ край тях надали бипропуснал да забележи шумен любовен клинч. Вероятно са намирали убежище в някоя кабинка в тоалетната,където моят Борис се е бъхтел над колежката си, подбелвайки очи с приближаването до експлозията. Това мибеше отлично познато. Бях го виждала да подбелва очихиляди пъти. Баналността на случващото се – фактът, чесе повтаря всекидневно, до втръсване от мъжете, коитоизведнъж или постепенно откриват, че това, което Е, нее ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, и после предприемат стъпка, за дасе освободят от застаряващите жени, които години наредса се грижили за тях и за децата им – не притъпява мъката, ревността и унижението на изоставените. Презрените жени. Ридах, крещях и налагах стената с юмруци.

Изплаших го. Той искаше мир и спокойствие, искаше даго оставя да тръгне по свой път с кротката и възпитананевроложка, жената мечта, с която нямаше общо минало,съпреживени болки, никаква печал, никакъв конфликт. Ивсе пак той каза пауза, а не край, за да остави разказа сотворен финал, в случай че размисли. Жесток проблясъкна надежда. Борис, Стената. Борис, който никога не повишава тон. Борис, който седи на дивана и клати глава собъркано изражение. Борис, човекът плъх, който се ожени за една поетеса през 1979 г. Борис, защо ме напусна?

Трябваше да се измъкна от апартамента, защото тамизпитвах болка. Стаите и мебелите, звуците откъм улицата, светлината, която влизаше в кабинета ми, четкитеза зъби на поличката, дрешникът в спалнята с липсващата дръжка на вратата – всяко едно от тези неща се бешепревърнало в кост, която ме болеше, в става, ребро илипрешлен от една съчленена анатомия на общите спомени и сякаш всички те, натоварени с натрупаните значения на времето, тежаха в моето собствено тяло и аз разбрах, че не мога да го понеса. Затова напуснах Бруклини отидох да прекарам лятото у дома, в заспалото градче, издигнато в някогашната прерия на Минесота, там,където бях отраснала. Д-р С. не се възпротиви. Щяхмеда провеждаме телефонни сеанси веднъж седмично, спочивка през август, когато тя обикновено излизаше вотпуск. В университета бяха проявили „разбиране“ поотношение на моето изкрейзване и щях да се върна дапреподавам чак през септември. Това щеше да бъде големият Зев между Шантавата пролет и Трезвата есен,безметежна хралупа, която да напълня със стихове.

Щях да седя с майка си, да нося цветя на гроба на бащаси. Сестра ми и Дейзи щяха да дойдат да ме видят, а освен това ме ангажираха да водя детска поетична школав местното Сдружение по изкуствата. „Родена тук поетеса, носителка на награди, провежда семинар“ – гласеше заглавието в „Бондън Нюз“. Наградата за поезия„Дорис П. Цимър“ е никому неизвестна награда, коятоми се стовари изневиделица; с нея удостояваха поетеси,чиито творби могат да се класифицират като „експериментални“. Тогава приех с благодарност тази съмнителна почест, както и съпътстващия я чек, макар да имахскрити резерви, но по-късно ми стана ясно, че КАКВАТОИ ДА Е награда е за предпочитане пред никаква, че етикетът „носител на награди“ придава полезно, пък билото и чисто декоративно лустро на поета, живеещ в свят,който изобщо не разбира от поезия. Както е казал ДжонАшбъри: „Да си прочут е едно, да си прочут поет е съвсем друго нещо“. А аз не съм прочут поет.

Взех под наем една малка къща в края на града, недалеч от апартамента на майка ми, който се намираше всграда, предназначена за възрастни и старци. Майка миживееше в зоната за самообслужващи се. Въпреки артрита и разните други оплаквания, сред които кризи наопасно високо кръвно налягане, тя беше необикновеноенергична и с ума си за своите осемдесет и седем години.В комплекса имаше още две ясно разграничени зони – „собгрижване“, за онези, които се нуждаеха от помощ, икрайната дестинация – „центъра за лежащо болни“. Преди шест години там почина баща ми и макар че веднъжусетих, че нещо ме тегли да се върна и отново да разгледам мястото, стигнах само до прага, а после се обърнах иизбягах от бащиния призрак.

– На никого тук не съм казала, че си била в болница – каза майка ми с неспокоен глас, а напрегнатите й зелени очи бяха приковани в моите. – Не е нужно никойда знае.

И ще забравя капката страдание,

която ме опари днес, която ме опари днес.

На помощ идва Емили Дикинсън, стихотворение номер 193. Адрес: Амхърст.

Стихове и фрази летяха из главата ми цяло лято.

„Ако се появи мисъл без някой, който да я помисли – казва Уилфред Бион, – това може да е „безстопанствена мисъл“, може да е мисъл, която върви с името и адреса насвоя стопанин, а може да е и „дива мисъл“. Но появи лисе подобно нещо, проблемът е какво да правим с него.“

От двете страни на моя дом под наем имаше другикъщи – застрояваше се нов квартал, – но нищо не запречваше изгледа от задния прозорец. Той гледаше къммалко дворче с две детски люлки, зад което имаше царевичак, а още по-нататък – ливади с люцерна. В далечината се виждаше малка горичка, очертанията на хамбар,силоз, а над тях беше огромното неспокойно небе. Тазигледка ми харесваше, но отвътре къщата ме разстройваше: не защото беше грозна, а защото беше наблъскана догоре с живота на стопаните си – семействомлади преподаватели с две деца, които бяха духнали къмЖенева за през лятото благодарение на някаква научнастипендия. Щом оставих на пода чантите и кутиите исе огледах, аз се запитах как ще се побера в това място,с всичките семейни снимки и декоративни възглавнички с неизвестен азиатски произход, с лавиците, пълни скниги за държавното управление, световните съдилищаи дипломацията, с кашоните играчки и просмукалатасе навсякъде воня на котки, които, слава богу, липсваха. Дойде ми мрачната мисъл, че през целия си животрядко бях имала свое местенце, че все драсках нещо воткраднатото време за почивка. В началото работех накухненската маса и тичах при Дейзи, щом тя се събудеше. Преподаването и поезията на моите студенти – стихове без вътрешен порив, стихове, натруфени с „литературни“ заврънкулки и финтифлюшки – ми бяха отнелибезбройни часове. Но от друга страна, аз не се борех засебе си, всъщност не се борех както трябва. Има хора,които просто заграбват необходимото им пространство,като изблъскват с лакти всички нашественици, за дазавземат определена територия. Борис беше способенда го направи, без да помръдне и мускулче. Достатъчно беше да си стои на място, „тих като мишка“. Аз бяхшумна мишка, от онези, които драскат в дупките си ивдигат гюрултия, ала това не водеше до никакъв резултат. Магията на властта, на парите, на пенисите.

Внимателно наредих в един кашон рамкиранитеснимки, като преди това описах мястото, където бешестояла всяка от тях. Навих на руло няколко килима и гиприбрах в килера заедно с двайсет непотребни възглавнички и играчките на децата, а след това изчистих методично цялата къща, изравяйки и изсмуквайки валма прах,в които се бяха заплели кламери, полуизгорели кибритени клечки, котешки изпражнения, няколко смачканибонбончета „Ем енд Ем“ и разни други неподлежащи наидентификация боклуци. Изтърках с белина трите мивки, двете тоалетни, ваната и душ кабината. Изжулих подав кухнята, избърсах и измих лампите на тавана, коитобяха почернели от прах. Голямото чистене продължи двадни и накрая всичките крайници ме боляха и имах няколко порязвания по ръцете, но след цялата тази ожесточенадеятелност стаите станаха по-ясни. Мухлясалите неясниочертания на всеки предмет в полезрението ми добихаконкретност и отчетливост, която подобри настроениетоми поне за малко. Разопаковах книгите си, настаних се встаята, която, изглежда, беше кабинетът на съпруга (натази мисъл ме наведоха лулата и такъмите за пушене),седнах и написах:

Загуба.

Отсъствие, което съзнаваш.

Ако не ти бе известно,

щеше да е нищо

и то е, разбира се,

друг род нищо,

болезнено като пришка,

но също и смут

в областта на сърцето и дробовете,

празнота, чието име е: Ти.

Майка ми и нейните приятелки бяха вдовици. Съпрузитена повечето от тях бяха починали преди години,но те продължаваха да живеят, без да забравят мъжетеси, макар че, от друга страна, явно не се посвещавахасамо на спомени за покойните си половинки. Всъщноствремето беше придало на тези възрастни дами някаквавнушителност. В себе си аз ги наричах Петте Лебеда, отбраното общество на „Ролинг Медоус Ист“, жени, заслужили почетното си положение не просто заради дълголетието или липсата на здравословни проблеми (всичките имаха една или друга болежка), а понеже притежавахадушевна издръжливост и независимост, които им придаваха лустрото на предизвикваща завист свобода. Джордж(Джорджиана), най-възрастната сред тях, признаваше, чеЛебедите са извадили късмет.

– Досега не е започнала да ни хлопа дъската – пошегува се веднъж. – Разбира се, нищо не се знае… Ние всеповтаряме, че винаги може да се случи всичко.

При тези думи тя вдигна от проходилката дясната сиръка и щракна с пръсти. Ала движението беше толкованемощно, че не се чу нищо – и тя явно осъзна това, тъйкато лицето й се сгърчи в несиметрична усмивка.

Аз не казах на Джордж нито че моята дъска бешезапочнала и впоследствие спряла да хлопа и че всичкотова ми беше изкарало акъла, нито че както стоях и сибъбрех с нея в дългия коридор, наум ми дойде един стихот друг един Джордж, Георг Тракл: In k?hlen Zimmernohne Sinn. В хладни стаи без смисъл. В хладни безсмислени стаи.

– Знаеш ли на колко съм години? – продължи тя.

– На сто и две.

Притежаваше един век.

– А ти на колко си, Мия?

– На петдесет и пет.

– Дете невръстно.

Дете невръстно.

Реджайна беше на осемдесет и осем. Израснала вБондън, но избягала от провинциалното градче и се омъжила за дипломат. Живяла в няколко държави и в говора й се усещаше нещо чужбинско – като че ли твърде подчертано – както заради многократното потапяне в чуждестранно обкръжение, така и, както подозирах, зарадиедната претенциозност, но тази привнесена привичкабеше остаряла заедно с нея и вече не можеше да бъдеоткъсната от нейните устни, език или зъби. Реджайнаизлъчваше оперна смесица от уязвимост и чар. Следкато съпругът й починал, се омъжвала още два пъти – идвамата се споминали, – а после имала няколко връзкис мъже, един от тях елегантен англичанин, по-млад отнея с десет години. Реджайна разчиташе на майка микато душеприказчица и компаньонка за местни културни събития – концерти, изложби и някоя и друга пиеса.

Осемдесет и четири годишната Пег се родила и отраслав Лий, градче, по-малко и от Бондън, срещнала мъжа си вгимназията, родила му шест деца и се сдобила с безбройвнуци, за които можеше да разправя в най-големи подробности – свидетелство за поразително здрава памет ибистър ум. И накрая идва Абигейл, на деветдесет и четири. Навремето била висока жена, но гръбнакът й се бешепредал пред остеопорозата и сега беше силно прегърбена. Не стига това, ами беше и почти напълно глуха, ноаз още от пръв поглед изпитах към нея възхищение. Обличаше се с чисти и гладени панталони и със саморъчноплетени пуловери, върху които слагаше апликации илибродираше ябълки, коне или танцуващи дечица. Съпруга й отдавна го нямаше – някои казваха, че умрял, а спореддруги се бяха развели. Но каквато и да беше истината,редник Гарднър се беше изпарил по време на Вторатасветовна война или скоро след края й и неговата вдовица или разведена съпруга беше получила педагогическаквалификация и беше станала учителка по рисуване в началния курс.

– Прегърбена и глуха, но не и няма – заяви ми недвусмисленопри първата ни среща. – Идвай да ме виждаш,не се чуди. Обичам да имам компания. Номерът ми е три,две, нула, четири. Повтори – три, две, нула, четири.