Хилари Мантел: Предпочитам динамично действие и битки

Хилари Мантел печели два пъти престижната британска литературна награда “Ман Букър”- през 2009 година за романа си “Вълци” и през 2012 за романа си “Доведете труповете”. И двете книги са издадени на български език от издателство “Еднорог”.
Тя е и първата жена, и първият британски автор, удостоен два пъти с отличието. С „Доведете труповете” Хилари Мантел печели и британската награда „Коста” за книга на годината, както и наградата „Дейвид Коен”, известна като „Британския Нобел”.

– Коя е най-добрата книга, която прочетохте през изминалата година?

– Ще ми се наложи да разтегля малко понятието “най-добра” книга. Четенето е изключително важно за мен на личностно ниво. От известно време чета книгите на психоложката Алис Милър, които са кратки и се четат лесно, но са с много дълбоки внушения, така че два часа четене ми дават храна за размисъл за цял живот.
“Най-добра” като развлекателна книга, на която се наслаждаваш в свободното си време, бих откроила творбата на Кейт Аткинсън “Life After Life” – изкусно написана и страшно енергична книга.
От друга страна съществува и препрочитането на книги, което е изключително важно за мен точно сега. Миналата година бях поканена да напиша предговора към произведението на Кийт Томас “Religion and the Decline of Magic” (“Религия и упадък на магията”) и това ми даде добър повод да го прочета отново. Това е монументална книга, на всяка страница можете да откриете истинско съкровище от знание и най-вероятно това е книгата, която съм препоръчвала най-усърдно на хората около мен през целия си живот. Разбира се говоря за специално подбрани хора, които се интересуват от история, които разполагат със сетива за магичното и щипка чувство за хумор.

– Опишете Вашият идеален ден за четене (кога, къде, какво, как)?

– Обичам да бъда вкъщи, в моя апартамент до морето в Девън, само на няколко метра от вълните, да седя на слънце край прозореца, усмихвайки се докато си избирам някой изключително завладяващ роман като “Fingersmith” на Сара Уотърс. В моят идеален ден за четене няма да има ограничения на времето, посветено на любимото ми занимание, няма да си проверявам пощата през няколко часа, а вечерята ще се появи върху магическа летяща масичка.

В реалността, разбира се, това никога не се случва. Обикновено чета в откраднати мигове във влака, късно през нощта или по работа и с точен график, с химикалка в ръка, докато се мръщя съсредоточено. Но като се замисля, моето идеално четене би включвало пътуване във времето. Ще бъда 14 годишна и ще имам достъп до секцията за възрастни в обществената библиотека. Няма да знам за хилядите малки компромиси, които авторите са принудени да правят, погледът ми ще е свеж и необременен и ще откривам чудеса всеки ден.

– По какво се различават двете ви най-известни книги “Доведете труповете” и “Вълци”?
– “Вълци” обхваща голям период от време, описвайки ранните години на Кромуел и връщайки се към предишния век, за да ни покаже силите, изградили Англия преди той да се роди. Основното действие в книгата обхваща няколко години, до юли 1535 г. – до деня на екзекуцията на политическия опонент на Кромуел – Томас Мор.
Действието в “Доведете труповете” обхваща само девет месеца, съсредоточено е основно върху трите седмици, през които втората съпруга на Хенри – Ан Болейн е арестувана, съдена и екзекутирана за измяна. Следователно това е едно много по-концентрирано четиво. Щом веднъж се подхваща сюжетната линия, засягаща Ан, няма отклонения в сюжета и напрежението расте, колкото повече наближава смъртта й.
Не е нужно да сте чели “Вълци”, за да прочетете “Доведете труповете”, защото книгата си е завършена сама по себе си. Но смятам, че преживяването за читателя ще е много по-дълбоко, ако започне с първата книга и проследи развитието на героя.

– Освен романи, Вие написахте и издадохте и автобиография. Какво според Вас прави една автобиография наистина добра? Бихте ли препоръчали някои автобиографии, които са ви впечатлили?
– Не е много скорошна, но бих препоръчала “Bad Blood” от Лиона Сейдж. Това е автобиография за детството и личния живот, която притежава почти свръхестествена непосредственост. Докато я четях имах чувството, че авторът говори точно на мен и аз му отговарях (е, поне беше наум ? ).
Автобиографията като цяло не е лесен жанр. Тя определено не е за начинаещи, което е жалко, защото това е точно типът книга, с която начинаещите обикновено започват. Писането на автобиография е процес, в който се срещаш и се помиряваш със себе си, така че трябва да го направиш, когато си готов.

– Има ли конкретен тип истории, които Ви привличат?
– Определено обичам в книгите, които чета, да има динамично действие. Ставам много нетърпелива, когато чета за любов, аз искам да има битки. Не харесвам префинени истории или да се лутам из мислите на превзети дами с изтънчени чувства. Въпреки това обичам Джейн Остин, защото тя е толкова прелестно практична – можете да чуете звъна на парите във всеки параграф.
Мога да понеса и малко маргинална магия, но намирам реализма за по-очарователен и предизвикателен. За мен е по-трудно да обръщам внимание на повърхността, вместо на дълбочините в книгите. Обичам романи за миналото, не за бъдещето. Ако ми се чете нещо по-леко, посягам към книги за настоящето, но като цяло ги считам за обикновено продължение на вестниците.
– Четете ли книги за самоусъвършенстване? Можете ли да ни препоръчате нещо?
– О, аз съм кралица на самоусъвършенстването. Чета книги за проблеми, които нямам в случай, че внезапно развия обсесивно-компулсивно разстройство или някакъв вид модерна фобия. Разбира се, че няма да препоръчам нищо. Ако някога намеря нещо, което наистина действа, ще го запазя за себе си, за да мога да имам предимство пред другите.
– Кое е най-хубавото нещо в писането на книга?
– Моментът, когато си написал около три четвърти от книгата и вече можеш да видиш пътя си чак до края, сякаш фарове са осветили тъмна улица. Но удоволствието е нож с две остриета, защото от тази точка нататък ще ти се наложи да работиш нечовешки дълги часове, без да се интересуваш от здравето си или от хората около теб. Просто ще препускаш надолу по този път като разярен бик.
– А коя е най-тежката част от писането на книга?
– Трябва да си поема дълбоко дъх, преди да започна първата пълна ревизия. Преди се мразех заради протакането, но сега виждам, че може и да е било мъдра постъпка от моя страна. Имаш нужда да направиш пауза, обзет от свещен страх от това, което си създал и да бъдеш сигурен, че няма да го развалиш от паника.
Разочароваща, надценена, просто недостатъчно добра: коя книга чувствахте, че трябва да харесате, но не успяхте? Помните ли коя беше последната книга, която оставихте без да прочетете до края?
Когато чета Дикенс, направо блокирам. Знам, че изпускам нещо велико, всички го казват. Но така и не го харесах като дете и не мога да понасям неговото морализаторство и бездънната му сантименталност. Вярвам, че няма нищо лошо в това да оставиш една книга, дори само след няколко страници. Има толкова много романи по света, които ще ни доставят удоволствие, така че защо да се измъчваме? Разбира се, ако говорим за световноизвестен автор, човек трябва да упорства, също така е хубаво винаги да се връщаме към авторите, които са ни озадачили или са ни накарали да се замислим. Може би просто трябва да мине малко време, преди да им дадем втори шанс.
– Ако можехте да се срещнете с който и да е автор, кого бихте избрали? И какво бихте искали да узнаете от него?
– Разбира се, добрият стар Шекспир. Не вярвам в задаването на въпроси на авторите. Просто ще го следвам навсякъде за около един ден, за да видя какви са били навиците и подходът му. Естествено, ще бъда невидима, защото не искам да го изплаша.