Клаудия Пинейро: Аржентина е консервативна, ако се сравняваме с Европа или САЩ

Възгледът за етика присъства неотменно в цялото творчество на аржентинската писателка Клаудия Пинейро. Романът „Твоя“ е наситен с напрежение разказ за съвременното латиноамериканско общество. Клаудия Пинейро (родена през 1960 г. в Буркасо, провинция Буенос Айрес) няма особено добро мнение за възрастните хора. Поне такова впечатление може да придобие читателят на нейните романи, пропити с дълбок песимизъм за човешката същност. Тя обаче не е съгласна с тази жестока присъда: „Вярно е, че възрастните в моите романи са обречени, надежда носят единствено подрастващите. Но аз не мисля, че всички възрастни са такива. Това се отнася само за персонажите, които съм искала да пресъздам“ – уточнява тя. Седнала в едно кафене в Буенос Айрес, в което понякога пише статиите си за столичния печат, Клаудия Пинейро разговаря вежливо, но не изпуска от острия си изучаващ поглед евентуални нови действащи лица за творбите си.

– Романът „Твоя“ е изграден почти изцяло от диалози.

– Така е, диалогът ми се отдава съвсем естествено и може би затова започнах с драматургия. Търсех нещо близко до литературата и се насочих към театъра и телевизионните сценарии. По-късно, когато започнах да уча драматургия (две години посещавах Градската школа за драматично изкуство, след като вече бях публикувала няколко романа) разбрах, че не всичко е диалог. Но вярно е, че се чувствам удобно в този вид повествование.

– Главната героиня в „Твоя“ е доволна от живота си в един лицемерен свят, който на пръв поглед е еднообразен, но постепенно се превръща в кошмар.

– Обичам да създавам подобни персонажи в една среда, в която царят лицемерието, отчуждението, привидното и които в определен период от живота си не могат вече да се променят. Това е така във „Вдовици в четвъртък“ и в един по-нов роман – „Пукнатините на Хара“, въпреки че в него главното действащо лице прави опит за промяна. Общо взето моите герои са поставени в кризисни ситуации, което ми позволява да придам драматично развитие на историята и така тя придобива смисъл да бъде разказана.

– Вашите персонажи не са ли представители на една част от аржентинското общество, която нарасна много през последните години – прослойка от високо квалифицирани професионалисти, живеещи предимно в затворени квартали?

– В романа „Вдовици в четвъртък“ това е очевидно. В „Твоя“ става дума за семейство от същия тип, макар да не живее в затворен квартал. Всъщност предразсъдъкът за привидното, за „какво ще кажат хората“ не зависи от това къде живееш, но естествено в затворени „едноплеменни“ квартали той е по-силен. Бих казала, че това се отнася за цяла Латинска Америка и дори има страни като Чили например, в които това предубеждение е доведено до крайност.

– Аржентинското общество не е ли толкова консервативно, колкото чилийското?

– Аржентина е консервативна, ако се сравняваме с Европа или Съединените щати, но не и в сравнение с останалите страни в Латинска Америка. У нас намери място дискусия, каквато не можеше да се проведе в други страни. Става въпрос за дебата относно гей-браковете. Вярно, че по време на разискванията можеха да се чуят безобразни мнения, които също представляват аржентинското общество, но в крайна сметка законът бе приет благодарение на активното съдействие на много хора и на мнозинството сенатори и депутати, които гласуваха за него.

– Вие сте една от най-четените писателки в Аржентина. Смятате ли, че читателите ви произлизат от същия обществен сектор, който анализирате, или са хора отвън, които надничат през оградата, за да се уверят, че в тези „кънтри-клубове“ цари само лицемерие и привидно благополучие?

– Вероятно има и от едните, и от другите. Мнозина от читателите навярно си казват: „Всичко това тук е пълен ужас!“ Но аз много харесвам определението на Пирандело за хумористичното. Според него това не е виц, на който човек се смее и след малко забравя, а нещо, на което се смее, а после с ужас си мисли: „Как можах да се засмея на такава тъпотия?“

– Темата за прикриването на истината, която винаги присъства във Вашето творчество, има ли нещо общо с виждането Ви за най-новата история на Аржентина?

– По време на диктатурата бях на тринадесет години и баща ми непрекъснато ни разказваше какво става навън. Баща ми беше с леви убеждения, макар и безпартиен, знаеше какво става, беше наясно, че изчезват хора и ни разказваше всичко това. Но нито една от приятелките ми нямаше представа за тези неща, а и те не ги интересуваха. Аз знаех, но на улицата си затварях устата. Да, премълчаването на истината имаше трайно присъствие в живота ми на подрастваща. Може би с това е свързан песимизмът, за който споменахте в началото. Защото виждам неща, които другите не забелязват. Веднъж някой ми каза, че не умея да се отказвам или да отричам. И това е проблем, защото не е лошо понякога да се откажеш от едно нещо, за да се насладиш на друго. Но при мен този процес не действа. Аз виждам всичко и не винаги съм щастлива, но предпочитам да не си затварям очите.

– Във всичките Ви романи неотменно присъства възгледът за етика, за морал, нали?

– По-скоро за етика. Много ме интересува въпроса за позицията на определени хора, които не желаят да поемат отговорност по социалните проблеми, защото са извън сферата на индивидуалните им действия. Смятам, че обществените слоеве, които притежават нужното образование и имат достъп до културните ценности, трябва да поемат отговорност, особено когато определени обществени действия са във вреда на другите.

– В романа Ви „Пукнатините на Хара“ се появява твърдението, че „ако законите се правят от силните, то слабите са в правото си да ги нарушават“. Така ли мислите?

– Не е редно да се нарушава законът. Почти никога. Но от друга страна законите непрекъснато се променят. Такъв е случаят със закона за гей-браковете, за който говорихме. Много неща приемаме, защото определени хора ги представят за непоклатими, но дори закони, които изглеждат неподлежащи на апелация, се оказва, че могат да бъдат отменени. Това не означава, че законите трябва да се нарушават. В романите си аз просто поставям персонажите на предела.

– В държавите с диктаторски режими има закони, които сякаш са направени, за да ги нарушаваш, защото иначе не можеш да оцелееш. Това прави ли те автоматично по-уязвим ?

Отговор: Разбира се. В Аржентина такъв е случаят с абортите, който принуждава много жени да нарушават закона. И естествено този проблем изцяло зависи от финансовото положение. Сигурна съм, че от десет жени на улицата поне пет са правили аборт, и то в Аржентина. Но на тази тема не се говори. Има случаи с тринайсетгодишни момичета, изнасилени от бащите – безспорно признат казус за законно прекъсване на бременността, но често тези момичета се сблъскват с ужасни последствия, защото когато отидат в болницата, все ще се намери някой да подаде иск „в защита на живота на зародиша“ и докато съдията вземе съответното решение, времето минава… Засегнах този въпрос в „Елена знае“, защото смятам, че това е сериозен проблем, който трябва да се разреши колкото се може по-скоро.

– Аржентинското общество, за което пишете, е претърпяло много удари, нали?

– Да, нашето общество е много ощетено. Но най-интересното през последните години – от кризата през 2001 г. досега – е, че хората отново проявяват съпричастие с политическия, обществения и гражданския живот в страната. През 2001 г. девизът беше „всички вън“, хората бяха загубили вяра в политиците. А сега ми се струва, че те отново се интересуват от политика, спорят, включват се в социалната борба. Има отговорни млади хора с широки интереси, както се видя в случая с гей-браковете, докато през 2001 г. единственият интерес се отнасяше до джоба. Това е най-доброто, което ни се е случило през последните години.

Източник: Издателство „Колибри“