Фред Варгас: Кримките са като приказките – помагат ни да преодолеем страха си от смъртта - Академика

Френската писателка Фред Варгас е археолог, археозоолог и медиевист в работно време и авторка на криминални романи в свободните си минути. Ако блестящите й постижения като археолог са известни само сред колегите й, то романите й (четиринайсет на брой) са познати и любими на милиони читатели – ненапразно по света я наричат френската кралица на криминалния роман.
Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в друг роман. Работи в Националния център за научни изследвания. Участва в археологически разкопки – една от героините й е, естествено, археоложка. След успеха на първите си книги се отдава само на писане.
Понастоящем, въпреки огромния си успех Фред Варгас рядко ходи на светски събития и избягва да дава интервюта.

– Винаги сте твърдили, че пишете като като дилетант. След толкова романи и успехи вече не звучите убедително.

– Това, което съм искала да кажа, е, че не се взимам на сериозно. Което не означава, че не работя сериозно. Когато работех в Националния център за научни изследвания и синът ми беше малък, можех да пиша само през отпуската – три седмици през лятото и по няколко дни около Коледа и Великден. Трябваше преди всичко да си изкарвам хляба. Въпреки това работех усърдно. Откакто си останах вкъщи, не работя повече часове. Нямам нито силата, нито таланта на Сименон. Нямам и желание да пиша толкова. Всъщност никога не съм се чувствала „писателка”. Мога седмици наред да не се сещам за книгите си. Докато някой ден си кажа: „Фред, цяла година не си писала, може би трябва да се стегнеш!”.

– Не се ли чувствате притисната от успеха?

– Точно затова стоя далеч от медиите. Не позирам гола като Бегбеде, избягвам популистките предавания, отказвам да ме снимат за афиши. Колкото до това да си давам мнението за всичко – от мобилните телефони до забраната да се пуши в заведенията – само защото пиша криминалета, които се купуват, намирам го за напълно неприемливо.

– Значи известността не Ви е променила?

– Промени се отношението на някои хора към мен. Откакто името Варгас се появява във вестниците, поканите станаха чудовищно много. Как да приемеш четиристотин покани за вечеря? Оказваш се в положението на принцеса, която иска да я обичат заради самата нея, а не защото е принцеса. Как да разбереш дали наистина те харесват? Не е лесно дори при обикновени обстоятелства. Извън това нищо не се е променило. Нито начинът ми на живот, нито страховете ми: „Това, което съм написала, нищо не струва”, „Нямам нови идеи”… Имам симпатична къща, мога да излизам, да ходя на ресторант, да вземам такси. Какво друго? Понякога хората ми казват: „Би могла всеки ден да ходиш на фризьор, да се обличаш по-добре”. Как ме виждате в кожено палто?

– Този отказ от лукса израз на светогледа Ви ли е?

– Не е. Нито избор, нито политически акт. Бягам от светския живот просто защото това е свят, в който не се чувствам комфортно. Не съм била възпитана така, а детството никой не може да ти отнеме. Не бяхме бедни, но не бяхме и заможни. Може би така е със семействата, преживели войната. Онзи морал, който ти забранява да хвърляш хляб. В училище мечтаех за корици от лъскава пластмаса, но майка ми купуваше бежов табак, подвързваше учебниците и пишеше направо отгоре История-География. Без етикет.

– Какво си спомняте от онова време? Лишения или щастливо детство?

– Кой може да каже, че детството му е щастливо? Вкъщи нямаше шоколад и кока-кола. Но нямаше и лишения. Отраснала съм в дребнобуржоазно семейство с майка химичка и баща, който се движеше в средите на сюрреалистите. Вкъщи идваха много хора. Баща ми знаеше всичко за всичко: изкуство, литература, история, животни, насекоми, дървета, птици, кулинария. Мисля, че баща ми беше и артист, и разумен човек, който се опитваше да отгледа трите си деца и за тази цел скучаеше здраво в „истинската” си работа. У него винаги имаше нещо не докрай осъществено. Късно разбрах, че той всъщност работеше в застрахователната сфера.

– Докъде сте стигнали с Адамсберг, предпочитания Ви герой?

– В началото на криминалните ми романи има една идея: „Хайде да си разкажем една история!”. Тази история я разказвам и на себе си. Така, за разлика от някои писатели, които се отъждествяват с персонажите си, аз предпочитам да се разгранича от тях. Адамсберг е моя противоположност. Завиждам му за флегмата. Бих ненавиждала герой, който говори бързо, анализира всичко, непрекъснато живее в напрежение. Такива хора ме уморяват. Аз лично прекалено много размишлявам, правя всичко твърде бързо, неспособна съм на съзерцание. Адамсберг е мечтател. Отпочивам си с него.

– Защо казвате, че в основата на романите Ви стои желанието да „разкажете една история”?

– Криминалетата, които пиша, като повечето романи с някаква загадка, увековечават традицията на приказките и легендите. Това са книги, основани на колективното несъзнавано – истории, от които имаме нужда, за да живеем. Криминалните романи не са романи за доброто и злото, за реда и безредието, те са романи за смъртта. Намираме се в процес на катарзис, който ни помага да преодолеем страха от смъртта. Ето за това служат приказките и криминалните романи. Понякога казват, че се отнасям към литературата като към лекарство. Но разбира се! Ако човекът е създал изкуството веднага щом се е изправил на двата си крака, то е било, за да живее. Не само за да създава красота.

– Описвате една Франция извън времето, населена от аутсайдери и изпълнена с абстрактно насилие. Защо?

– Ако изкуството е жизнено необходимо, то е, защото реалният живот не задоволява човека. Идеята, че криминалният роман трябва да отразява реалността и да се занимава със социална критика, ми изглежда абсурдна. Простото свидетелство води директно вън от литературния път. Както и политическият дискурс. Колкото до насилието, целта ми е да разкажа такава история, че след като я е прочел, читателят да се почувства по-добре. Представям насилието, защото без него няма катарзис. Но не се приближавам твърде близко до него. Важното е да се измисли история, която завършва с някакво решение, с изход, а не със задънена улица и обезсърчение. И толкова по-зле за саркастичните оценки на книгите „които свършват хубаво”.

Снимка: Уикипедиа