Боян Петров: Планините имат простора, за който мечтае сърцето ми

Човекът, който в рамките на 100 дни тази година изкачи три от 14-те осемхилядници: Броуд Пик (8047 м), Канчендзьонга (8478 м) и най-голямото предизвикателство в кариерата му – за пръв път изкаченият от българин втори по височина връх в света К2 (8611 м). Той е Боян Петров – 41-годишният алпинист, зоолог и спелеолог.

– При минус 25 градуса и лавина от дебнещ риск във всяка Ваша планинска експедиция човек би заключил, че сте безстрашен. Можете ли да потвърдите, че нямате страхове или те са заключени в черна кутия, която успешно скривате от съзнанието си?

– Напротив, колкото повече пораствам, толкова по-предпазливо страхлив ставам. Когато бях по-млад, скачах като лъв навсякъде. Без значение каква точно е опасността, но го правих бързо, правих го с някакво такова безстрашие, сякаш си безсмъртен. Сега вече от позицията си на 41- годишен човек, виждам, че спокойно може да си по-предпазлив, по-премерен. Да си изчислил точно колко да се раздадеш, така че да не се изхабиш. В момента този страх ме спира да правя необмислени, резки крачки, които са рисковани. Когато вече си с две деца, предпочиташ да си седиш по-скрит от опасностите. Но, разбира се, това са относителни неща. В голямата планина непрекъснато те дебнат опасности и скрити рискове и щеш не щеш се нахакваш на трудностите и на рисковете. Но вече и самият физически и технически опит вдигна нивото на този страх.

– Казвали сте, че от 2005 г. сънувате К2. След като покорихте най-трудния за изкачване връх в света, намерихте ли покой в съня и деня си?

– Абсолютно! Престанах да го сънувам, защото още като слязох до базовия лагер, буквално в мозъка ми си го тикнах, така да се каже. Отметнах си го и той вече не ми тежи. Вече почти изчезна от съзнанието ми. Относително, разбира се, защото покрай интервютата и наградите всеки ден ми го припомнят.

– Може би малко хора са запознати с това, което отличава височинния алпинизъм от обикновения. Коя смятате, че е най-съществената разлика?

– Височинният алпинизъм е много по-комплексен като преживяване, като спорт и като приключение. Комбинация е между това да си можещ на скали, на дълги преходи, на лед, да си физически много здрав и много придвидлив. Тоест да можеш да предвиждаш какво се случва, защото скалното катерене е нещо, което засяга само физическата ти подготовка – здравина на пръстите, на ръцете, на сухожилията и някаква преценка от къде минават маршрутите. А височинният алпинизъм е сбор от умения в различни области, свързани с оцеляването. Там основното е да оцелееш. Всичките ти усилия и мисли са насочени към физическото ти оцеляване. Така че височинният алпинизъм е комплекс от физически и технически, та дори и психически умения.

– По професия сте биоспелеолог и изследвате живота под земята, а за нас фенове сте недостижим алпинист. Живеете ли с усещането, че познавате Земята в нейната географска цялост и капризите в характера й?

– Хм, вярно е. Професията ми ме е завирала в пещерите и аз добре познавам подземната стреда в най-различни аспекти. Хоризонтални пещери, водни пещери, пропасти. Там условията са много по-константни, по-непроменими. В пещерите температурата е постоянна, но и там има стихии. Има наводнения понякога, каменопади в някои от пропастите. Има такива пещери с ниски температури, в които прекарваш часове наред, като например тези в Пирин. Температурата в алпийския пояс на Пирин е 1 градус. При такива температура ако постоиш малко повечко и започва едно смразяване на кръвта. Колкото до планините, те имат този простор, за който мечтае сърцето ми. Фактът, че и пещерите ги познавам, ме прави сравнително универсален като учен. Където и да ме пратят, съм подготвен за всякакви условия. Единствено не мога да се гмуркам. Водата не ми е стихия, не я познавам и до момента не съм се задълбочил да се развивам в тази посока.

– Видели сте гледки, за които вдъхновението на велики художници се оказва недостатъчно. При изкачването на К2 кой е най-запомнящият се детайл в пейзажа, който бихте споделили с аудиторията на Академика?

– Най-запомнящият се детайл, може би, е фактът, че 8 611 е най-високата точка в Пакистан и всички останали осемхилядника се виждаха от там. Всички те са видими от К2. Самото му издигане отгоре… Аз съм виждал К2 и от трите тези върха и тогава ми се струваше по-висок и сега просто обратната гледка…Когато от високото погледнеш към ниското, това ми направи най-силно впечатление. Иначе всички върхове са устроени по еднакъв начин. Лед, сняг, камъни. Пирамидата на К2 е много впечатляваща, прекалено правилна форма има този връх. Дълги големи ребра, големи снежни склонове, просто съвършеният връх.

– Само преди дни заслужихте почетен плакет на ММС, но алпинизмът не е спорт, в който зрителската подкрепа може да Ви мотивира. Кое успява да Ви избави от вакуума на напрежение, концентрация и препятствия, за да стъпват краката Ви на най-опасната висока точка в света?

– Това е личният ти фокус за този проект. Това е мой проект, аз съм си го планирал, аз съм тръгнал да го реализирам и фактът, че всичко аз съм си го направил, ме кара да си казвам: „Ти трябва да го довършиш, няма кой да ти го довърши този проект, това си е твой проект!“ Наистина алпинизмът е спорт на арена без зрители. (В този момент ми показва книгата, която го е запалила по алпинизма, „Свирепата арена“ на Джо Таскър. Видът й говореше за нейното многократно препрочитане. Прочел е книгата за пръв път 90-та година и казва, че начинът, по който Таскър описва стихиите в големи планини „му е останал завинаги“). Сега виждам, че моите чувства и преживявания са много подобни на тези, описани в книгата.

– Имате ли наблюдения дали младите хора се интересуват от височинния алпинизъм?

– Височинният алпинизъм най-често е занимание за по-възрастни. За хора, които вече са минали през етапите на скалното, спортното и на леденото катерене. На тези различни разновидности на катеренето. Една от основните причини е, че височинният алпинизъм е скъп. Не можеш да тръгнеш с едни еспадрили и торбичка за магнезий, защото там се изискват други неща. Само обувките, с които тръгвам ми струват 1 000 лв. Да не говорим за останалите неща, които се развиват по-нататък. Все пак има желание от млади алпинисти, но те пък тръгват с по-малки цели. Те тръгват с цел Монблан, Елбрус, а след това скачат на Ленин. Все върхове, които са 6-7 хилядници и отговарят на бюджет от 2 до 3 хиляди долара. Това е максимумът им, докато хималайските експедиции струват над 5 до към 10 хиляди, което се явява като естествена спирачка за тези амбиции. Факт е, че положението в България е такова, че хората нямат достатъчно пари, които да инвестират за височинен алпинизъм.

– Напоследък се изграждат все повече изкуствени стени за катерене в българските градове. Може ли тренирането на подобни стени да ни помогне при реалната среща с планинските скали или по-скоро е възможно да объркат представите ни?

– И двата сценария са възможни, но със сигурност изкуствените стени дават физическата издържливост, която е супер важна. Човек си мисли, че за височинният алпинизъм е важно само да имаш здрави крака. Това е вярно, но донякъде. 80-90% от катеренето е в краката, но ръцете са не по-малко важни, защото едно продължително катерене води до огромно напрежение в мускулите. Затова, всъщност, когато не съм на тренировъчните трасета за изкачване, аз се набирам. Имам си специална дъска, на която тренирам сухожилията на самите си пръсти. Това също е толкова важно, колкото и здравината на ръцете. Изкуствените стени са много полезни за тренировки, но далеч не изчерпват подготовката.

– На финала на това интервю, искам да ви попитам дали намерихте финансиране за следващата си експедиция, кога ще я осъществите и къде?

– Чух много ясно думите на министър Раданова. Тя каза, че ММС ще подкрепи следващите ми проекти и това, разбира се, ще й го припомням. Надявам се да има приемственост при поетите ангажименти, когато дойде и редовно избраният министър. Финансирането на следващия връх Манас Лу не е толкова голямо, както за К2, защото върхът е един. Защото е сравнително евтин и популярен. Всички казват, че е лесен връх, но аз се готвя и за лесните като за трудните, защото подценяването на който и да било връх, винаги има един и същи резултат. Просто нещо се случва и върхът не е изкачен, въпреки че е лесен. Последното, интерпретирано като метафора за всяко едно изпитание в живота, е един добър апел за завършек на казаното до този момент.

Снимка: Личен архив

Въпросите зададе: Георги Вянев